Н. Джемисин - Луната, която убива

Тя се зачуди какво бе онова нещо при Бирниците, което я караше да се чувства така, сякаш за тях е по-важна от всичко друго на света? Да не би да се променяха под въздействието на сънната кръв? Или пък нарочно ги избираха такива - обладаващи хипнотична и смразяваща кръвта смесица от съчувствено разбиране и неумолимост?

Тя изправи рамене, кимна сковано и мина през вратата.

Отвъд завесата се простираше обширен двор, заел централната част на храмовия комплекс. Бе обграден отвсякъде с покрити алеи. Други алеи го прекосяваха на различни места, за да свържат отделни сгради. Сунанди положи усилие, за да не зяпне, осъзнала с кристална яснота, че е влязла в свят, достъпен за малцина избрани. Но смайването не й попречи да забелязва разни неща. Минаваха покрай сводести складови помещения, чиито лавици бяха отрупани с безценни колекции от свитъци, каменни плочи и дървени табла. Воин със сурово лице и черни одежди крачеше важно пред редица момчета, заели върху пясъка в далечния край на двора пози от тайно бойно изкуство. По-наблизо се издигаше фонтан, заобиколен от треви и цветя, сред които весело играеха и се гонеха по-малки деца, потънали в изумително мълчание.

Сякаш никаква война не можеше да повлияе върху покоя, съхранен от Богинята сред тези стени.

Бирникът я въведе в нова постройка. Този път стените бяха от черен мрамор, вместо от пясъчник. Помещенията тук биха останали абсолютно тихи и неподвижни, ако ги нямаше двамата с Рабанех.

- Къде отиваме? - попита тя, като инстинктивно снижи глас в това смълчано място.

- В Каменната градина - отвърна Рабанех. - Там медитира, когато е свободен.

Стигнаха вътрешния двор на сградата, за да се озоват изведнъж от сумрачния хлад на коридорите в осветено пясъчно пространство. Два щръкнали като пръсти гигантски скални къса господстваха в тази гледка. Единият бе издялан от лунен камък, а другият - от слюда. Всеки бе заел собствен ъгъл от двора. Няколко по-малки канари бяха пръснати безразборно в останалото пространство. Някои бяха достатъчно малки, за да се използват за сядане. Върху най-средната от тях се бе разположил с прибрани колене Ниджири.

Рабанех спря и проговори, склонил глава към Сунанди:

- Оставям те в негови ръце. - Тя кимна и червенокосият мъж потъна в сянката на коридора.

Настъпи неземна успокояваща тишина. Обзе я блажено спокойствие, което бе странно предвид хаоса и отчаянието отвъд стените на Хетава. Сигурно и това бе дело на Хананджа.

- Изненадана съм да те срещна тук, малък убиецо - проговори най-накрая Сунанди. - Не си ли излизал навън? Покой е последното нещо, с което могат да се опишат улиците на Гуджааре тази вечер.

Трудно бе да се каже със сигурност, заради ъгъла, под който го гледаше, както и заради оскъдната лунна светлина, но Ниджири май се усмихна.

- Скоро ще излезем и тримата - отвърна той. - Разрухата в града е ужасяваща, така е, но нищо не може да се направи. Някои неща ни задържат в Хетава през последните дни.

- Като например?

- Издирваме съзаклятниците на Принца. Моите братя са се справили със Супериора още преди няколко четиридневия, но има и други, които са му съдействали. - Той въздъхна. - Ти бе права, Говорителко. Хетава наистина се оказа затънал в поквара. Но ние здравата сме се заели да я пречистим.

Като си даде сметка какво означава това, Сунанди се прокашля неловко.

- Протекторатът може да поиска неколцина от престъпниците, за да ги изправи пред съд. Това не е по гуджаарейски, знам... но някои неща ще трябва да се променят.

- Разбирам. Ще поговоря с моите братя. Ще ви оставим неколцина живи.

Тя се подвоуми.

- Протекторите несъмнено ще опиват да променят и вас самите. Не разбираш ли това?

Усмивката му се върна.

- Да, знам.

Тонът му не изразяваше кой знае каква загриженост. Силно озадачена, Сунанди поклати глава и приседна на съседния камък. Ниджири наруши позата за медитация и се обърна с лице към нея.

В първия момент Сунанди не можа да го познае. Не че се бе променил физически, едва месец имаше, откак се бяха разделили. Но сега в чертите му изпъкваше непозната по-рано мъжественост. Житейският опит може би казваше своята дума или - по-вероятно - младостта си отиваше. Нямаше и помен от тревожното безпокойство, което владееше цялото му същество, нямаше го и гнева, постоянно бушуващ под спокойната външност. Вече бе Бирник. У него бе останал единствено покой. Но тя съзря и печал.

- Разкажи ми за него.

Той я гледа продължително и накрая започна.