Н. Джемисин: Луната, която убива

Под Сънната Луна гореше Градът на Хананджа!

Придружавана от осмина киеуатски войници, Сунанди крачеше по затрупаните с отломки улици. Лицето й бе безизразно като маска, а сърцето й преливаше от мъка. Ето го Пазара на занаятчиите - няколко сергии бяха изгорели от бушувалия през последните дни пожар в града. Ето я залата, в която бе пяла великата Кифетър - фасадата бе обезобразена от заблуден камък на катапулт. Макар Кварталът на неверниците, както и част от южната стена да бяха в димящи руини, по-голямата част от града бе останала невредима. Армията на Гуджааре не оказа силна съпротива, преди да се предаде, понеже Принцът бе вече мъртъв. Освен това Протекторите забраниха категорично всякакво насилие и грабеж, а Генерал Анци бе безмилостен, когато прилагаше тази заповед сред кисуатските войници, пристигнали за окупация на града. Гуджааре и така им създаваше достатъчно неприятности.

Но стана ясно, че дори след взетите от Протекторите предпазни мерки нещо много съществено в града не бе наред. Сунанди виждаше организирани в противопожарни команди граждани да се сражават с пламъците, но много повече бяха онези, които се мотаеха безцелно, с празен поглед и отчуждени лица. Някои от тях се събираха на групички по главните улици, за да зяпат кисуатските войници, но повечето седяха, стърчаха или се шляеха поединично. Окупаторите попаднаха на няколко шумни забави с музика и танци по улиците в Квартала на удоволствията. Изрисувани като призраци жени и момичета от заведенията за тимбалин мамеха с ръце войниците, а някои вдигаха полите си, за да покажат, че не носят отдолу нищо. Други бяха съвсем голи. Всички бяха усмихнати и дружелюбни. Но Сунанди забеляза замъглените от дрога или сънно семе погледи и долови нотката уплаха в приветливите призиви. А между курвите съзря и Сестри на Хананджа в жълти роби, изправени като смълчани стражи в това пиршество на разврата. И тя разбра - доставчиците на удоволствия в Гуджааре се предлагаха на завоевателите, за да останат необезпокоявани по-слабите и беззащитни жители.

- Те са готови да нападнат всеки, който им заприлича на кисуатец - предупреди я Анци, когато научи за намерението й да обиколи града. - Всеки наш е потенциална мишена за тяхната мъст, да не говорим за красавица като тебе. - Сунанди прецени като разумно от негова страна да използва ласкателство. Съшито с бели конци, но разумно. Какво пък, и той бе достатъчно хубав. Може би след като нещата в Гуджааре се уталожеха, след като всичко бе под сигурен контрол... Но не сега.

„Погледни ги, Анци. Още ли се опасяваш от мъст? Духът на този град е сразен, може би фатално. Гуджааре очаква да съзре настъпващата смърт.“

Излязоха на площада пред Хетава.

Единствено тук се бе запазил отчасти предишният покой на Гуджааре. Площадът бе претъпкан с представители на всички касти и професии. Някои мъкнеха чували или бутаха колички с вещи. Улицата пред самия Хетава бе превърната в импровизирана болница - сламениците бяха наредени направо върху каменната настилка. Близки на пострадалите и послушници от Хетава обикаляха между тях, грижеха се за обгорели жертви на пожарищата или за ранени войници. Още народ гъмжеше наоколо - едни драскаха съобщения по стените на околните къщи, други се тълпяха по стълбите на самия Хетава. Но независимо от множеството Сунанди усещаше някакво необяснимо спокойствие в атмосферата, един неуловим дух на сигурност, изписан върху почти всяко лице наоколо. Тя бе озадачена за момент, но изведнъж я осени прозрение нямаше го страха. Гуджааре бе победена, Гуджааре можеше да загине като самостоятелна държава, но Гуджааре не се страхуваше. Не и тук, в самото си сърце.

Сунанди се усмихна неволно.

Тръгна през площада. Спря в основата на стълбището и нареди на войниците:

- Оставате тук.

Командирът, вероятно инструктиран от Анци, се вторачи в нея:

- Невъзможно е, Говорителко. Не мога да те пусна вътре сама...

- Да не мислиш, че Слугите на Хетава ще я вземат като заложница? Или ще й причинят някакво зло? - обади се тих глас на суа с тежък акцент. Всички се обърнаха, за да видят на стълбите набит червенокос мъж, който ги наблюдаваше с лека усмивка. Нещо във вида му събуди смътен спомен в съзнанието на Сунанди, макар да не можеше да си спомни да е виждала това лице.

- Такива неща може и да стават в дивашките страни, но не и тук.

Командирът настръхна, но Сунанди го погледна строго и той се укроти.