Н. Джемисин - Луната, която убива

Въпреки това предупреждение бързината на създанието изненада Ехиру. Той разполагаше само с един миг, за да реагира. Но Жътваря профуча покрай него и стана ясно, че не той бе неговата цел.

- Ниджири!

Момчето успя да хване ръката на Жътваря, преди тя да докопа лицето му. Изви я, за да отклони встрани набраната сила. Съществото залитна, загуби равновесие и Ниджири заби юмрук по средата на хлътналите му гърди. То се просна на пода и Ниджири го приближи. Ехиру никога не бе виждал такава злоба в неговите очи. Понечи да му помогне, но някакъв слаб звук зад гърба го сепна. Обърна се рязко, за да съзре замислената от Еникет подлост... и се вдърви при вида на жужащата в ръката на брат му джунгиса. Принцът изглеждаше напрегнат, но се отпусна и присви очи към своя брат.

- Ела насам, Ехиру- промълви той. Ехиру пристъпи към Еникет, преди да се сети, че не знае защо го прави. Спря намръщен.

- Значи действа и при теб. - Еникет го гледаше с нещо като учудване. - Супериорът каза, че си се изродил... а пък момчето е все още живо. Кого си убил тогава, за да запазиш своя живот, мили ми братко? - Ехиру стисна зъби засрамен, а Еникет се усмихна безгрижно с победоносен блясък в очите. - И ти си покварен като другите, независимо от всичките ти благочестиви приказки.

Песента на джунгисата завладя съзнанието на Ехиру, за да съживи в него спомени за хиляди отминали нощи, за хиляди Вземания, и го изпълни с див копнеж по времето, когато всичко в живота му бе толкова просто. Когато бе чистка в душата си нямаше друго, освен покой и...

Какво бе това? Объркан, той разтърси глава, но писукането от камъка се вряза в мислите му като кинжал.

- Още една тайна от свитъците - обади се Еникет и пристъпи напред. - Съзнанието на Жътваря се развива неимоверно по отношение на възможности, но и по отношение на неговата чувствителност, което те прави податлив на най-елементарна наркомансия.

Ехиру положи усилия да отклони поглед от джунгисата, но не успя - образът й ставаше все по-ярък. Нейните звуци удавяха всички останали, включително шума от борбата на Ниджири с Жътваря зад гърба му. Направи нов опит да се съсредоточи върху Еникет, който бе беззащитен в момента и можеше да бъде Взет, обаче...

- Любимец на Хананджа- нали така те наричат? Най-умелият Бирник, който се помни. Умиращите мечтаят да бъдат Взети от тебе. Виж обаче каква цена си платил за това усърдно служене на Хетава, Ехиру. Ставаш мой дори по-бързо от Уна-уне. - Принцът въздъхна. - Може би така е било писано поначало, любезни ми братко. А сега идвай.

Думата се заби в Ехиру, подкрепена от една воля, която раздели неговата собствена също като завеси на прозорец, за да стигне до най-съкровената гънка на съзнанието му и да се приюти в нея. Част от него усети, че е издал звук, може би задавен стон. Но не бе сигурен. Една ръка докосна рамото му. Той потръпна под нея, опита се да даде отново воля на омразата, само че разсъдъкът, който се бе вплел изцяло в неговия, внимателно отпъди тази мисъл.

- Хайде, Братко - повтори Еникет.

Ехиру се обърна и тръгна натам, накъдето го напътстваше гласът - към парапета.

Чу някакъв глас да го вика по име някъде отдалеч, отзад. Ниджири. Страхът за момчето му даде сили да се извърне, но волята на Принца надделя.

- Шшт, Братко.

И ето че пак бе в клетката под Яна-ян, разридан от глад, заради който без малко не уби Ниджири. Гласът бе друг, но утешителните думи бяха същите, ръцете на раменете му - почти толкова внимателни.

- Всичко е наред - каза гласът в ухото му и още повече изкриви спомените. Ниджири? Не. В този глас нямаше любов. -Разбирам. Толкова много поквара навсякъде, толкова много мъка, а ти си безпомощен да ги спреш. Но аз мога да ти помогна, Братко.

С върховно усилие на волята Ехиру затвори очи. Но сбърка - стенанието на джунгисата го следваше в мрака, а гласът впи още по-дълбоко корени в неговото съзнание.

- Сега. Насочи вниманието си нататък, Братко. Разстоянието не може да те спре. Погледни натам, над пустинята. Усещаш ли ги?

Затворил очи, Ехиру чуваше само гласа. Противеше му се, но въпреки това съзнанието му започна да се разтяга, да се отделя от него, плъзна се сякаш по наклонената стена на бездънна яма. Нападнаха го видения - пустиня, той се носи с криле на скайрер. Ето го селцето Кетуяе, ето го оазиса Теса. Ето ги предпланините и ето че някаква сила го отклонява встрани. Той се мръщи, забавя се, въздухът се изпълва с мирис на кръв и болка, на кошмарен страх.

На смърт.

Където има смърт, има и сънна кръв.