Питър Брет - Дневната война

Джардир поклати глава.

– Каджи забранява...

Абан отметна глава и се засмя.

– Забранил е, защото силите му са били унищожени при Руск от враг, петкратно по-малочислен от тях, след като са се напили в нощта преди битката, празнувайки отрано победата си! Бил е декрет за неуки овце с оръжия, а не за двама души, които споделят по чашка посред бял ден в сърцето на крепостта си.

Джардир погледна Абан тъжно. Виждаше в аурата на мъжа, че не просто не разбира, а и мисли Джардир за глупака в този разговор.

– Това, приятелю, е причината да си кхафит .

– Защо? – попита Абан. – Защото не гледам на всяка дума на Каджи като на повеля Еверамова? Сега си Шар’Дама Ка, Ахман, и те познавам от много години. Ти си гениален мъж, но си казал и направил много глупости за цялото това време.

Подобни думи щяха да му струват живота в съвета, но Ахман виждаше, че приятелят му говореше от сърце, и не можеше да го вини.

– Не претендирам за божествено безпогрешие, Абан, нито за себе си, нито за Каджи. А ти си кхафит , защото не можеш да разбереш, че няма значение какви са причините за законите на Каджи. От значение е само да се подчиняваш и да служиш. Да жертваш.

Посочи напитката в ръката на Абан.

– Еверам няма да ме прокълне в бездната на Ний, ако изпия това, нито пък Каджи ще се завърти в гроба. Но да помниш урока за поражението при Руск, си струва лишението от коузи, точно както да помниш предателството на полубрата на Каджи, си струва свинското, колкото и крехко и сладко да ми го описваш.

Абан го погледна за миг, сви рамене и отново отпи.

– Пар’чинът е мъжът, когото познавах, но и не е. И за миг не усетих, че възнамерява да ме нарани или да позволи това, но беше... смущаващо.

– Значи, мълвите са верни? – попита Джардир. – Защитил е плътта си с мастило?

Абан кимна.

– Така както ти си защитил своята с белези.

Джардир поклати глава.

– Моите защити са от моята собствена плът. Не съм сквернил храма на тялото си с...

– Моля те – прекъсна го Абан с вдигната ръка, докато с другата разтриваше слепоочието си. – Достатъчно ме боли главата.

После продължи:

– Пар’чинът не е пожалил и лицето си, както ти си сторил, но пък никога не е бил красавец като теб. Предполагам, че дори дамаджата си има граници на... саможертвата.

Джардир стисна челюсти.

– Днес съм извънредно толерантен към теб, Абан, но си имам граници.

Аурата на Абан се смрази и той се поклони, доколкото успя, без да се надига.

– Моите извинения, приятелю. Не исках да нагрубя нито теб, нито твоята дживах ка.

Джардир кимна и махна с ръка, с което темата приключи.

– Някога ми каза, че ако един от нас е Избавителя, то това е пар’чинът . Още ли мислиш така?

– Не знам дали изобщо има Избавител. – Абан отново отпи. – Но съм гледал в очите хиляди души по време на пазарлък за стока, за надмощие. Само двама бяха истински, верни на думите си. Единият беше пар’чинът , другият, Ахман, си ти. Преди десет години хората ни бяха разединени. Не можеха да контролират дори собствения ни град. Могъщи воини, да, но и глупаци. Харчеха, харчеха и никога не печелеха. Намалявахме, жените нямаха никакви права, кхафитите бяха по-нисши от хлебарките. – Вдигна чашката си с коузи. – Това струваше главата на човек.

Отпи и продължи:

– Може да си откраднал трона, но и му донесе разум и мъдрост. Вдъхнови хората ни, обедини ги. Нахрани гладните. Даде на жените и на кхафитите техен собствен път към славата. Народът ни ти дължи премного. Дали пар’чинът би сторил същото? Кой знае?

Джардир се намръщи.

– А какво би направил Абан без капчицата чест и с чашката коузи? Има ли полза да се бия с пар’чина ?

– Няма значение. И двамата знаем, че ще го сториш.

Джардир кимна.

– Иневера . Но бих изслушал съвета ти.

Абан въздъхна.

– Ще ми се пар’чинът никога да не те бе предизвиквал. Ще ми се да бе приел съвета ми към него, да бе избягал до края на Ала. В очите му видях, че иска да се изправи срещу теб, Домин Шарум или не. Ако ще е тъй, нека схватката да е само между вас, без неизброими хиляди от двете страни на клането.

– Затова имаме Домин Шарум – рече Джардир. – Когато съкровените ни желания не се сбъднат. Ще отида и ще се сражавам с пар’чина с всички сили, както и той с мен. Един от нас ще излезе жив и на плещите му ще легнат човешките съдбини. Нека Еверам избере кой да бъде.

Иневера лежеше в покоите им и го чакаше. Откакто се бяха помирили преди няколко седмици, никога не прекарваха нощите разделени. Останалите му съпруги се надпреварваха за вниманието му, но властта на Иневера над тях бе абсолютна и никоя не смееше да пристъпи в постелята му неканена.