Питър Брет - Дневната война

Бе обикнал Великия базар в Красия, сякаш преди цял един живот се луташе по улиците му.

Само че не си в Красия , напомни си той и прозря разликите, вече попривикнал с познатото. Тук група дал’тинги бяха следвани от групичка райзънски мъже, които носеха покупките им като роби. Там две райзънски жени се разхождаха под слънцето с лица, увити в цветни воали. Навсякъде продавачите пласираха стоката си на родните си езици, ала и на развален тесиански или красиански, а купувачите правеха същото. Оформяше се диалект, смесица от думи от двата езика и жестове, много подобен на търговския диалект, който северните вестоносци използваха, когато посещаваха Пустинното копие. Арлен започна инстинктивно да прихваща.

Край базара бавно се разхождаше дама и наблюдаваше. От колана му висеше алагайска опашка. Продавачите и клиентите го гледаха нервно и му отстъпваха място отдалеч, но Арлен беше в черно и само му кимна, а мъжът му отвърна незаинтересувано, преди да се върне към огледа. Арлен не се съмняваше, че скоро и камшикът щеше да заиграе, ако не за друго, то като предупреждение към всички.

Нищо от това не е редно.

Абан нямаше нужда да вдига глава, когато дал’шарумът влезе в кабинета му. Само един от хората му носеше черно и Абан трябваше само да мръдне с очи, за да разбере, че на прага е строевият му офицер – нещо, което никога не се бе случвало в базара. Керан презираше това място.

– Не съм те канил, Керан – рече той, като потопи писалката си от електрум в мастилницата и продължи да вписва числа в тефтера си.

Шарумът не каза нищо и затвори вратата зад себе си. Зад него Абан видя краката на двамата си шаруми наблюдатели. Пристъпяха напълно безшумно по мекия килим – единият с къса метална сопа, а другият – с дръжките на гарота. Докато се готвеха да нападнат, Абан най-сетне си позволи да вдигне поглед докрай. Обичаше да гледа как вложенията му се изплащат.

Наблюдателите бяха от различни племена – един нанджит и един кревак. Навсякъде другаде двамата не биха могли да влязат в една и съща стая, без да пролеят кръвта си.

Но племенната принадлежност не значеше нищо за стоте на Абан. Той бе тяхното племе. Чудеше се понякога дали три хиляди години след властването на Ахман племето на Хаман, кхафитите , не би оцеляло. Нима нанджитите и креваките някога не бяха служили рамо до рамо на самия Каджи?

Изсумтя. Хаман ли? Ако Ахман наистина беше Избавителя, племето трябваше да се казва Абан. Добре звучеше.

Мъжете нападнаха като един – първият замахна към месестата част на бедрото на новодошлия, като целеше максимална болка и изненада, но минимални поражения. Докато шарумът се свиваше от болка, другият от кха’шарумите щеше да пристъпи напред и да го улови с гаротата, за да позволи на събрата си да порази откритото тяло на жертвата. Абан бе виждал този танц вече неколкократно и никога не се уморяваше.

Но дал’шарумът го изненада, сякаш през цялото време бе знаел за двамата зад себе си. Примамвал ги е, осъзна Абан, докато непознатият отдръпна крак от сопата и отметна глава точно навреме, за да избегне гаротата. Отвърна с бърз удар с ръка, който кревакът едва успя да избегне, и с ритник, който нанджитът успя да отклони с гаротата си, макар да нямаше време да оплете глезена на непознатия с жицата си.

Дал’шарумът имаше възможност да надене щита на лявата си ръка, но не си направи труда и го остави на гръб. Завъртя копието си като тоягата камшик на дама , парира сопата на кревака, завъртя се и удари нанджита в бъбреците. След това промени рязко траекторията и удари кревака в лицето, преди нанджитът най-после да успее да усуче оръжието. Нанджитът го дръпна, за да обезоръжи мъжа, но шарумът просто увеличи инерцията на копието си, преодоля хватката на нанджита около тъпото на дръжката и го заби в гръдния му кош.

Нанджитът се простря в несвяст и воинът обърна цялото си внимание към кревака . Кха’шарумът го изгледа хладнокръвно, но натисна скрития бутон на сопата си, от чийто връх излезе отровно острие . Дал’шарумът нападна, но кревакът плавно отрази удара и настъпи уверено.

Миг по-късно лежеше по гръб и се давеше за глътка въздух. Толкова бързо се случи, че очите на Абан трябваше да догонват ума му. Воинът бе отстъпил встрани и бе забил лакът в гърлото на противника си.

Абан се поколеба. Не мислеше, че е възможно кой да е сам мъж да победи наблюдателите му, още повече обикновен дал’шарум. За радост, бе готов за повече от един човек. Пресегна се под бюрото си, за дръпне скрития звънец на въже – в стаята щяха да се изсипят десетина кха’шаруми.