Питър Брет: Дневната война

Пар’чинът само се усмихна.

– В Лабиринта не можа да ме убие, а тогава бях бледа сянка на това, което съм сега. По-добре си търси нов господар.

– Това не ми харесва повече от мисълта ти да загинеш от ръката му. Няма ли друг начин.

Синът на Джеф поклати тъжно глава.

– Ала е малка за двама ни.

333 г. Сл. З. Есен

– Шар’Дама Ка, кхафитът е дошъл да говори с вас.

Джардир кимна и отпрати пазача, докато Абан докуцукваше в стаята му с картите. Кхафитът се насочи със залитане към един от меките столове. Препъна се, но успя да се насочи към седалката и да падне в нея. Въздъхна облекчено.

Носът на Джадир долови причината още преди да погледне към аурата на приятеля си.

– Черна нийска душо, смееш да идваш при мен впиянчен от коузи?

Абан го погледна немигащо.

– Пар’чинът е жив, Ахман.

Тези думи и истината зад тях прекъснаха всички останали мисли. Джардир бавно поклати глава и се извърна от Абан, докато овладее чувствата си.

– Така и подозирах – призна накрая. – Още преди месеци, когато чух за пръв път за този „Защитен“.

Абан кимна.

– Всички подозирахме.

– Но си казвах, че е безумие. Оставихме го да умре сред дюните. – Погледна Абан. – Как е оцелял? Скрил се е в някое кхафитско поселение ли?

– Не попитах – отвърна Абан. – Какво значение има? Било е иневера .

Джардир се съгласи с махване.

– Какво искаше?

Абан извади парче пергамент, привързано с обикновена връв.

– Каза ми да ти дам това.

Джардир бързо махна връвта и разгърна пергамента.

Поздрави, Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи, в годината на нашия Създател, 333 г. сл. З. – пред Еверам се кълна, че ти, моят аджин’пал, потъпка вярата помежду ни и ме ограби на свещената земя на Лабиринта в нощта, когато всички мъже са братя. Според повелите на Евджаха желая да ме срещнеш в Домин Шарум, час преди залез слънце в нощта на есенното равноденствие, когато Еверам и Ний са в равновесие. Тъй като аз съм тъжителят, аз избирам мястото. Ще го получиш седмица по-рано и ще имаш възможност да пристигнеш пръв, за да се увериш, че не е клопка. Всеки от нас ще има по седмина свидетели, ни един повече, ни един по-малко, за да отдадем почит на Седемте устоя на Рая. Ще разрешим различията си като мъже и Еверам ще отсъди. Алтернативата е хората ни да се срещнат на бойното поле и да пролеем червена кръв през деня вместо черна в нощта. Надявам се да виждаш, че в това няма чест. Очаквам отговора ти,

Арлен асу Джеф ам’Бейлс ам’Поток

Джардир поклати глава. Домин Шарум . Означаваше буквално „двама воини“ и се отнасяше за сражението един на един, описано в Евджаха, според правилата, определени от Каджи и неговия полубрат предател, преди да се бият до смърт.

– Есенно равноденствие – каза Абан. – Точно един месец, преди да нападнем Лактън. Сякаш е знаел.

Джардир се усмихна вяло.

– Моят аджин’пал не е глупак и добре познава традициите ни. Но макар да говори за Еверам и Рая, не вярва в истините им дълбоко в сърцето си. – Поклати глава. – „Тъжителят“. Сякаш не съм по-различен от обикновен крадец, задето си взех това, което той открадна от гробницата на предшественика ми. – Въпросът обаче го глождеше от години. – Такъв ли съм?

Абан сви рамене.

– Кой може да каже? Правил съм и по-лошо с мнозина, дори съм лъгал пар’чина за собствена облага. Но въпреки това го обичах. Беше много верен. Край него се чувствах...

– Как? – попита Джардир. И двамата добре бяха опознали пар’чина , но по много различни пътища.

– Както някога край теб, когато бяхме момчета в шараджа – рече Абан. – Че ще застане мигом между мен и опасността, както го стори, когато ни привика пред Трона на копията преди толкова години. Караше ме да се чувствам в безопасност.

Джардир кимна. Все пак не го познаваха толкова различен.

– А сега?

Аурата на Абан стана неразгадаема и той въздъхна, като взе малка пръстена бутилчица от елека си и дръпна запушалката.

– Недей... – предупреди го Джардир.

Абан завъртя с досада очи.

– В краката ти плиска кръвта на хиляди, Ахман. Наистина ли ще ме поучаваш за това коузи, все едно съм пиян шарум в Лабиринта?

Джардир се намръщи, но не продължи, докато Абан замислено отпиваше, зареял очи в нищото. Кхафитът обърна глава към него и му подаде бутилчицата.

– Пийни с мен, Ахман. Само веднъж. Някои неща се обсъждат по-добре през език от канела.