Питър Брет - Дневната война

– Това е тоя същият, дето те наръга в гърба, нали тъй? – попита Рена.

– Образно казано – каза Арлен и й хвърли раздразнен поглед. Тя се ухили и той насмалко да прихне. – Всъщност имаше смелостта да ме погледне в очите.

– Да, така е много по-добре – измърмори Рена.

Арлен виждаше, че Тамос остава недоубеден. Въздъхна и сниши тон.

– Не е нужно да рискувате безопасността си, Ваше Височество. Още има време да се върнете и да изпратите Артър или пастир Хейс на свое място.

Той, разбира се, не искаше нищо подобно, но предизвикателството към смелостта на графа сработваше там, където друго се проваляше. Тамос се изпъна в седлото и аурата му отново доби плътност и увереност.

– Трябва всички да се върнем – рече Лийша. – Целият този ритуал е варварщина. Куп безсмислени правила, за да придадат илюзията за цивилизованост на взаимното убийство.

– Не е убийство, когато другият знае какво му готвиш и ти готви същото – отвърна Арлен. – И правилата не са безсмислени. Седем свидетели, за да може всички, за които изходът от битката е най-важен, да я видят. Отдалечено място, за да не може никой да устрои засада на другия. Схватка преди свечеряване, когато всички хора загърбват различията и стават братя и сестри, за да има мир между свидетелите, когато всичко приключи.

– Нищо от това не го прави цивилизовано.

– Нима предпочиташ хиляди мъртви по бойните полета? – попита я Арлен. – Докато хората ядат, серат, стареят и мрат...

– ...цивилизация никога няма да има наистина – довърши Лийша и го изненада. – Недей да ми цитираш философи малко преди да принудиш приятелите и семейството ти да гледат как се избивате с най-добрия ти приятел.

– Можеше и ти да не идваш – каза Арлен. – Ако не ти държат нервите, прати Дарси Кътър.

– Уф, я млък – отсече Лийша.

Зеленоземците изкачваха склона под Джардир и неговите седем. Както Иневера бе предрекла, водеха Лийша Пейпър, дъщеря му и новия му зет, както и зеленоземския княз, сложил ръка върху племето от Хралупата. Това беше добре. Щеше да улесни нещата, когато пар’чинът загубеше, и въпреки писмото на Аманвах Джардир не можеше да отрече, че се радва да види Лийша след шестте седмици далеч един от другиго.

Погледна към мъжа, повел зеленоземците, и въпреки разликата във външния вид веднага позна своя аджин’пал. Стойката му на коня, внимателния му поглед. И той винаги се бе чувствал в безопасност до пар’чина , никога не бе имал съмнения къде стои сред близките му.

О, братко мой , тъжно си помисли Джардир. Еверам ме изпитва твърде тежко, та да трябва дваж да те убивам .

Зеленоземците слязоха от конете си и ги привързаха в противоположния край на платото. Джардир и седемте му придружители ги посрещнаха с гръб към зейналата пропаст на скалата.

– Дълго време мина, пар’чин – започна Джардир. Не можеше да прозре в сърцето му под слънцето, но усещаше мощта на своя аджин’пал , овладяна от волята на велик майстор на шарусахк . Синът на Джеф носеше чудесно защитено копие, но бе обикновена стомана и дърво, които не притежаваха мощта в ядрото на Копието на Каджи. – Добре изглеждаш.

– Не и благодарение на теб. И след хиляда години не бих те погледнал, ако имах избор.

Изплю се в краката на Джардир и сред хората зад гърба му настана смут.

Джардир вдигна ръка, за да ги успокои, и срещна погледа на Джаян, най-гневливия от групичката.

– Тук сте свидетели, а не участници.

Обърна се отново към пар’чина , като многозначително пренебрегна храчката върху ботуша си.

– Помниш моята дживах ка , разбира се, както и Абан, дамаджи Ашан и Шанджат. Останалите са дамаджи Алеверак от маджахите и синовете ми Джаян и Асъм.

Пар’чинът кимна. Обърна се към жената вдясно от себе си, чието оскъдно облекло караше дори Иневера да изглежда въздържана. Бе покрита с изрисувани защити, подобно на него. Погледът й блуждаеше диво – не притежаваше нищо от самоконтрола на пар’чина . Гледаше Джардир с открита омраза.

– Съпругата ми, Рена Бейлс, и Негова Светлост граф Тамос от околията на Хралупата, брат на херцог Райнбек от крепостта Анжие. Вярвам, познаваш останалите.

Джардир кимна.

– Преди да започнем, искам да говоря насаме с обещаната си, за да се уверя, че всичко с нея е наред.

– А аз – с дъщеря си – вметна Иневера.

Джардир я погледна с досада, но тя не му обърна внимание.

– Обещана ли? – попита Тамос. След това погледна Лийша.