Питър Брет - Дневната война

– Ред – отвърна Джардир. – Единство. Направих Красия цяла, скоро ще последва и светът.

Пар’чинът поклати глава.

– Когато те няма, племената ти отново ще се заизтребват заради менци с вода. Последната ми задача е да се отърва от теб, преди да пренеса битката в самото Ядро.

Джардир се усмихна и подготви копието си.

– Какво на широката Ала те е убедило, че можеш да ме убиеш, пар’чин ?

Пар’чинът отвърна на изражението и на движението му. Каквото и друго да бе, синът на Джеф бе шарум до самата си същина, а душата му бе помирена с всичко на Ала и бе готова за самотния път.

Ще ядем от трапезата на Еверам отново, приятелю , помисли си Джардир и се хвърли в нападение.

Атаката на Джардир бе бърза, по-бърза, отколкото Арлен би предположил, че е възможно, докато слънцето още грее. Но дори така Арлен бе по-бърз, а магията под повърхността на кожата му жужеше и му даваше сила и нечовешки рефлекси, с които врагът му никога не можеше да се сравнява. Парира и преля в ответен удар. Отначало щеше да пребие Джардир с дръжката на копието, за да го унижи, преди да приключи схватката.

Ала Джардир го изненада и завъртя собственото си копие с невероятна скорост. Отрази Арлен. Скоро не беше ясно кой атакува и кой се отбранява. И двамата настъпваха и отстъпваха, но разделяха ли се на повече от крачка-две, никой нямаше предимство. В очите на Джардир мъждукаше неохотен респект, а Арлен също разбра, че е бил арогантен.

Извлича сила от копието , осъзна Арлен.

– Биеш се дори по-добре, отколкото помня, пар’чин – похвали го Джардир и леко се поклони, макар аурата му да бе неразгадаема на косата светлина на залеза. – Отново те подцених.

Арлен се усмихна.

– Все това повтаряш.

– Този път е за последно. Няма повече да се въздържам.

И наистина: Първият воин свещеник на Красия премина в нападение и Арлен едва му смогваше. Бе по-бърз от красианеца, ала тактическият ум на Джардир беше абсолютно безподобен. Арлен успяваше да отклонява острието, но тъпият край и дръжката заваляха по тялото му, подпомогнати от неестествената сила на Джардир и ударните защити по оръжието.

Ала макар да не можеше да използва магията под кожата си на слънце, в тялото му тя действаше с пълна сила. Костите му бяха по-здрави от защитено стъкло, а мускулите и сухожилията му – от стоманени намотки. Нито един от ударите не му стори тежки поражения, а и така Арлен се лекуваше мигновено.

При все това не притежаваше никакво надмощие над противника, както очакваше. Всъщност в очите на всички свидетели той губеше убедително.

– Все още се надявам да се предадеш, пар’чин – каза Джардир. – Признай си престъплението и коленичи пред мен. Милостта ми е безпределна и още те искам до себе си в Шарак Ка.

– Не познаваш значението на милостта – отвърна Арлен. – Ако наистина те интересуваше Първата война, щеше да спреш с това безцелно парадиране. Не разбираш ли? Ние привличаме демоните. Не се боят от армии, а от други Умове и ще прииждат, докато не ни убият. А през цялото това време народите ни ще страдат.

– Затова трябва да обединя всичко сега.

Арлен стисна зъби се върна в боя с удвоен гняв. Оръжията и собствените им силуети бяха непрестанно размити форми в очите на всеки наблюдател, докато скачаха, въртяха се и се претърколваха, блъскаха се един в друг и се избутваха. Джардир изпълни поредната главозамайваща последователност от удари встрани и напред и Арлен отрази всичките – в последния момент осъзна, че са финтове: Джардир нанесе висок ритник по дръжката на копието му и го прекърши като царевично стъбло.

Арлен се препъна назад – не падна и не изпусна половините на оръжието си, но за миг гардът му падна и Джардир го намушка в корема с Копието на Каджи. Арлен изкрещя.

Не от намушкването. И преди го бяха намушквали и можеше лесно да пренебрегне болката насред битка. Това беше нещо много повече. Защитите по острието се активираха и подпалиха нечовешка болка в раната, докато засмукаха магията от тялото му. Шокът се пръсна по тялото му като взрив, агония отвъд всичко досега, сякаш копието изсмукваше самата му душа.

Джардир се облещи, когато и той усети какво се случва, и също за миг свали гарда. Арлен го халоса силно по лицето с тъпата половина на копието си и го запрати назад, като прекрати изтезанието.

Пусна острата част на копието си и стисна стомаха си. Ръката му се обагри в кръв. От свидетелите се чуваха възгласи на ликуване и ужас, но той ги пренебрегна и отчаяно се опита да съсредоточи всичките си останали сили в това да се излекува. Раната продължаваше да пари и не се затваряше напълно, но кървенето намаля.