Питър Брет - Дневната война

Докато прекосяваха алеята към конюшнята, на Рена й настръхнаха косъмчетата по врата. Всичко така добре се бе запазило. Нямаше и следа от демонско нашествие и като че ли всеки миг хората щяха да наизлизат и да ги посрещнат. Можеше да си представи призраците им край себе си, които не спираха с ежедневната си суетня.

– Когато навлязох, алеята беше претъпкана с кости, кръв, демонски лайна всякакви... – говореше Арлен. – Още смърдеше, като че ли само от няколко дни. Дни! Да бях дошъл по-рано, щях да...

Рена го докосна по рамото.

– Явно един от стълбовете се е бил пропукал и паднал на вятъра – продължи Арлен. – Демоните от гората са надушили пролуката и връхлетели върху хората, докато те вечеряли. Неколцина бяха избягали. Проследих ги, намерих останките им.

Рена не можеше да не си го представи, сякаш се случваше сега: сладопойци по дървените маси на алеята споделят общата си вечеря, напълно неподготвени за ядроните. Писъци, умиращи хора. Замаяна, тя падна на колене, а стомахът й се преобърна.

Арлен постави ръка на рамото й и тя осъзна, че се е разплакала. Вдигна гузен поглед към него.

– Няма от какво да те е срам – каза той. – Приех го доста по-зле.

– И какво направи?

Арлен изпуфтя.

– Няколко седмици никакъв ме нямаше. Дните погребвах кости, фиркан до козирката, нощите избивах де що ядрони се покажеха на десет километра околовръст.

– Докато влизахме, видях пресни следи – отбеляза Рена.

Арлен изсумтя.

– Утре сутрин ще горят клади.

Рена сложи длан на дръжката на ножа си и плю в прахта.

– Честна дума.

Влязоха в конюшнята и Арлен бавно свали коня на пода. Пъшкаше от усилие, но се справи без особени трудности. Рена клатеше глава – едва ли би могла да стори това дори нощем.

– Ще ни трябва вода – рече Арлен.

– Ще донеса – и Рена се обърна към централния кладенец. – Искам да я видя тази вода, дето са кръстили цяло село на нея.

Арлен я хвана за ръката.

– Не е толкова сладка вече. Намерих вътре Кенит Сладопой, старейшината. Гни повече от седмица, преди да сляза и да го събера от водата. Кладенецът е отровен вече. Помпата зад хана ще ти свърши работа, но не е нещо, на което да кръстиш град.

Рена отново се изплю и се отправи към хана с кофа в ръка. Пръстите й отново закръжиха над костената дръжка на ножа. Нямаше търпение да падне нощ.

Когато се погрижиха за Танцьор, отделиха малко време, за да се измият, и хапнаха студените си запаси в празния хан.

– Горе има стая – каза Арлен. – Може да поспим преди нощта.

– Горе ли? Всички къщи са празни.

Арлен поклати глава.

– Не е редно да спим в леглата на мъртвите хора. Горе е стаята, където спях като вестоносец, ще свърши работа.

Обичам те, Арлен Бейлс , помисли си тя, но нямаше нужда да му го повтаря. Кимна и го последва по стълбите.

Дори тази стая беше по-голяма от всяка, в която Рена бе спала – имаше дори пухено легло. Рена приседна, изумена, тъй меко беше. Никога не бе спала в нищо, по-примамливо от сламеник. Отпусна се назад. Сякаш се носеше по облак.

Междувременно погледът й се рееше из стаята. Арлен очевидно бе прекарвал време тук. По всяка повърхност бяха разпилени предмети, както бе обичайно за него – гърнета с боя, четки, инструменти за гравиране, книги. Едно малко писалище бе преобразено в работен плот, а по пода имаше слой стърготини и талаш.

Арлен прекоси стаята, докато навиваше една от чергите, а отдолу откри хлабавата дъска, която явно търсеше. Вдигна я и под нея се откри широка пролука в пода, хитроумно прикрита от талаша, за да не си личат ръбовете. Рена се надигна в леглото и се ококори, когато видя какво се крие отдолу. Оръжия – намаслени, остри, обсипани със защити. Тя слезе от леглото и приклекна до него, като обхождаше защитите с очи.

Арлен избра един къс лък от златодърво, както и колчан стрели, и й го подаде.

– Време е да те науча да стреляш.

Рена оголи зъби неприязнено. Отново се опитваше да я закриля. Да я пази от близкия бой. Да я държи в безопасност.

– Не ща. И копия не ща.

– Защо?

Рена повдигна огърлицата си с една ръка, а с другата извади ножа.

– Не ща да убивам ядрони от засада. Искам да ме видят, да ме знаят.

Тя зачака да чуе възраженията му, но той просто кимна.

– Знам точно как се чувстваш. – Само че не свали лъка. – Но понякога са твърде много или пък искаш да убиеш някой, преди да изядри някой твой близък. – Усмихна се. – А и трябва да призная, че не е зле, само го насочваш към гадта и я просваш отдалеч.