Питър Брет - Дневната война

Като хлапе Рена си мислеше, че обича Арлен, но тогава го познаваше отдалеч и сега й бе ясно колко от привличането й към него е било плод на собственото й въображение, а не на негови достойнства.

Рена беше успяла да се убеди през миналата пролет, че обича Коуби Фишър, но сега й бе ясно, че се е заблуждавала. Коби не беше нехранимайко, но който и да бе дошъл в чифлика на Харл тогава, навярно също би го съблазнила. На всичко беше готова, за да се махне оттам, всичко беше по-добре от онова място, всеки мъж на света беше по-добър от баща й.

Стига обаче лъжи и недомлъвки.

– Обичам те, Ален Бейлс – каза тя.

Смелостта й я напусна в мига, щом го изрече, и тя сподави дъх – ала в гласа на Арлен нямаше колебание, когато я притисна по-плътно до себе си.

– Обичам те, Рена Танър.

Тя издиша шумно и страхът и съмненията се стопиха.

Заредена с магия, Рена не можеше да заспи, ала и не й се щеше. На топло и в безопасност, тя се запита почти нехайно как с Арлен са се сражавали до смърт с княз-демон и слугите му на ей това място едва преди часове. Струваше й се в различен свят. В различен живот, от който за кратко бяха избягали.

Ала когато потта изсъхна и пламъците на страстта се утолиха, истинският свят ужасяващ заприпъпля отново край тях. Обграждаха ги ядронски трупове, а по ливадата съхнеше черна гнилоч. Едно от чудовищата, мимическият демон, още носеше нейните черти, а от отсечената му глава се процеждаше кръв. Недалеч Здрачен танцьор още лежеше с шинирани крака, след като преобразяващото се изчадие почти го бе убило.

– Ще трябва да изцерим Танцьор, преди отново да се изправи на крака – каза Арлен. – Дори тогава ще минат вечер-две, преди да се възстанови напълно.

Рена се огледа.

– Не ми се нрави да пренощуваме отново тук.

– И на мен – каза Арлен. – Ядроните ще се насъберат тук като червеи край локва. Наблизо имам скривалище с талига, достатъчно голяма за Танцьор. Ще я взема и ще се върна много преди изгрев-слънце.

– Но пак ще трябва да почакаме да падне нощ – отвърна Рена.

Арлен наклони глава.

– Защо?

– Тоя кон тежи повече от къщата на тате ти. Как ще го качим на каруцата без нощната си сила? А и кой ще дърпа каруцата?

Арлен я изгледа – дори изпод всички татуировки изражението му бе красноречиво.

– Спри – сопна му се тя.

– Какво?

– Спри да мислиш дали да ме лъжеш, или не. Обещахме си, мъж и жена не бива да се лъжат.

Арлен се поизненада, ала поклати глава.

– Нямаше точно да те лъжа . Просто исках да реша дали е време да ти кажа.

– Време е, ако ти е скъпа кожата.

Арлен присви очи, ала тя не трепна и след миг той вдигна рамене.

– Денем не си губя цялата сила. Дори по пладне мога да вдигна дойна крава и да я хвърля по-далеч, отколкото можеш да хвърлиш речно камъче.

– А как тъй си толкова специален?

Арлен пак я изгледа по онзи начин и тя се начумери свирепо и размаха юмрук под носа му, не съвсем на шега.

Арлен се засмя.

– Ще ти кажа, като стигнем до скривалището ми. Честна дума.

Рена се подсмихна.

– Целуни ме и ще ти повярвам.

Докато чакаше, Рена извади защитния комплект, който Арлен й беше дал, постла чиста кърпа на земята и подреди спретнато инструментите си. Извади огърлицата си от речни камъчета, както и ножа си, и бавно и внимателно ги започиства.

Огърлицата бе подарък от Коуби Фишър, здраво парче корда, нанизано през десетки малки гладки камъчета. Беше толкова дълга, че Рена трябваше да я преметне два пъти през врата си и дори тогава стигаше почти до пъпа й.

Ножът някога бе на баща й, Харл Танър. Той не се разделяше с него и го поддържаше остър като бръснач. С него бе убил Коуби, когато Рена избяга с него, а след това отново с него тя уби баща си.

Ако това не се бе случило, Арлен щеше да завари Рена и Коуби женени при завръщането си. Огърлицата символизираше това как не бе успяла да остане вярна на Арлен. Ножът й напомняше за мъжа, държал я цял живот в нейно лично си Ядро.

Ала Рена не можеше да се раздели с нито едно от двете. За добро или лошо, само те бяха истински нейни, само те й бяха останали от живота под слънцето. Бе изписала защити и по двата предмета – отбранителни по огърлицата, бойни по ножа. В случай на нужда огърлицата можеше да послужи за защитен кръг, също така се оказваше крайно ефективна гарота. А ножът...

Ножът бе пронизал в гърдите ядронския княз. Дори сега магията на острието мъждукаше под защитения й взор. Не просто защитите по него – цялото острие червенееше смътно. И при най-лекото докосване порязваше пръста й.