Питър Брет - Дневната война

Мелан викаше неясно, ала под водата Иневера не различаваше думите. Осъзна, че ще се удави. Бе толкова абсурдно. Никога не бе стояла във вода над коленете. Водата бе скъпоценна в Пустинното копие – и валута, и стока на пазара. Със злато се замогваш, ала водата е от Бога , както казваше пословицата. Само най-богатите красианци можеха дори да си позволят да се удавят.

Губеше сили дори да се бори, когато Мелан рязко я издърпа. С коса в очите и залепнала навсякъде по лицето, Иневера се закашля и загълта жадно плътния запарен въздух.

– ...и просто ще ми влизаш – викаше Мелан, – ще си говориш с дамаджи’тингата , все едно сте си дружки в постелята, ще ми научаваш плетката на бидото от третия път!

– От третия път? – повтори едно момиче.

– Би трябвало да я убием само за това – додаде друга.

– Мисли си, че е по-добра от нас – добави трета.

Иневера се огледа отчаяно през сплъстените си кичури, ала останалите я наблюдаваха безизразно. Нито една не изглеждаше, сякаш ще си вдигне пръста в нейна защита.

– Мелан, моля те, аз, аз... – Запелтечи Иневера, ала Мелан само стегна хватката и отново натисна Иневера под водата. Този път тя успя да задържи дъха си, ала до време и отново се замята бясно, преди Мелан да я пусне достатъчно задълго, за да глътне още малко въздух.

– Не смей да ми говориш – рече Мелан. – Може да са ме приковали към теб за цяла година, но не сме приятелки. Мислиш си, че можеш да влезеш и да заемеш мястото на Кенева за няколко часа? През майка ми? През мен ? Аз съм от кръвта на Кенева! А ти си... Ти си един лош зар.

Извади отнякъде остър нож и Иневера се сгърчи от ужас, когато Мелан замахна. Но в ръката й остана само дълъг кичур коса.

– Ти си нищо. – Хвана ножа за острието и го подаде на следващото момиче.

– Ти си нищо – повтори тя, сграбчи още един кичур и го отряза.

Всяко от момичетата се изреди – накрая по главата на Иневера остана само опърпана, окървавена четина. „Ти си нищо“, повтаряше всяка от тях.

Докато приключат, тя клечеше във водата, трепереше и ридаеше. Отново и отново я раздираше кашлица, а гърлото й пареше. Сякаш дробовете й се мъчеха да се отърват от някаква последна храчка вода.

Кенева бе права. Дворецът на дама’тингите и Великият базар се различаваха дотолкова, че тук го нямаше Соли да я закриля.

Иневера си спомни последните думи на Манвах за дюкяна на Криша. Щом не можеше да се мери с шарусахка на Мелан и останалите, щеше да прави като майка си. Ще гледа в земята и ще изпълнява. Ще работи здраво. Ще слуша. Ще се учи.

И когато никой не гледаше, щеше да намери склада на Мелан и да пусне плъховете.

333 г. Сл. З. Лято

30 Зазорявания преди Новолунието

Рена отново целуна Арлен. Върху слоя пот по голите им тела повя лек ветрец и ги поохлади, докато двамата пъхтяха в горещата нощ.

– ’Се се питах дали си татуиран и под тая пеленка – рече тя и се сгуши в него, като положи глава на голите му гърди, заслушана в сърцето му.

Арлен се засмя и я прегърна.

– Нарича се бидо. И даже моите мании си имат граници.

Рена вдигна глава и го целуна по ухото.

– Или ти трябва няк’ъв защитник, дето да му се довериш. Една жена е длъжна да се грижи хубаво за онуй в бидото на съпруга си. Ще те изрисувам без игла, кат’ за начало...

Арлен преглътна шумно и се поизчерви.

– Защитите биха се развалили, докато ги рисуваш.

Рена се засмя, притисна го в обятията си и отново обори глава на гърдите му.

– Понякога се чудя откачена ли съм още – рече тя.

– Как така? – попита Арлен.

– Все едно си седя още в предачницата на Силия Бездетната и лапам мухите, зяпнала съм в нищото. Всичко оттогава е като в сън. Чудя се дали умът ми не ме е пуснал на някое китно измислено кътче и не ме е зарязал там.

– Лошо въображение имаш, ако това ти е китното кътче – рече Арлен.

– Че ’щo? – попита Рена. – Отървах се от Харл и проклетия му чифлик, по-силна съм, отколкот’ някога съм си мислела, и танцувам на воля в нощта. – Махна с ръка около себе си. – Всичко грее, всичко е шарено. – После го погледна отново. – И съм с Арлен Бейлс. Какво друго да ми е кътчето освен такова?

Рена прехапа устни, макар от тях да напираха още думи. Много пъти си го беше мислила, но досега не смееше да го издума. Част от причината бе страхът от реакцията на Арлен, ала й пречеше и собствената й самомнителност. Всички сестри Танър бяха готови да скочат в леглото на първия изпречил им се благоприличен мъж, но беше ли се влюбвала някоя от тях наистина?