Питър Брет - Дневната война

– Ще те ненавиждат – продължи Кенева, – но и ще се боят от теб. С малко съобразителност можеш да си послужиш с това.

– Да се боят? – попита Иневера. – Защо, в името на Еверам, ще се боят от мен?

– Защото последното момиче, избрано от заровете, седи сега пред теб. Винаги е било така, още от времената на Каджи. Заровете сочат, че може да ме наследиш.

– Ще бъда дамаджи’тинга ? – невярващо прошепна Иневера.

– Може би – повтори Кенева. – Ако доживееш дотогава. Останалите ще те наблюдават, ще те преценяват. Някои от сестрите ти ще търсят благосклонността ти, други ще искат да се наложат над теб. Трябва да си по-силна от тях.

– Аз... – започна Иневера.

– Но не бива да им се сториш твърде силна – прекъсна я Кенева, – или дама’тингите ще те убият тихомълком, преди да заслужиш булото си, и ще оставят заровете да изберат друга.

Кръвта на Иневера сякаш спря.

– Всичко, което знаеш, ще се промени, момиченце, но мисля, че в края на краищата ще осъзнаеш, че дворецът не е по-различен от Великия базар.

Иневера наклони глава и присви очи – не можеше да реши дали жената се шегува, – ала Кенева не й обърна внимание и позвъни със златното звънче на бюрото си. Влязоха Кева и Мелан.

– Отведете я в Подземието.

Кева подхвана отново Иневера за лакътя, като почти я издърпа от дивана.

– Мелан, ще я научиш да живее като Оброчена – нареди Кенева. – През следващите дванайсет Новолуния нейните провали ще са и твои.

Мелан направи гримаса, но се поклони дълбоко.

– Да, Свята майко.

Подземието не се намираше в нито едно от седемте крила на двореца, а под тях. Подобно на всяко голямо здание в Пустинното копие, дворецът на дама’тингите бе толкова обширен отдолу, колкото и отгоре. Бе също тъй по-студен и по-неприветлив. Нямаше и следа от багрите, позлатата и лаковете на същинския дворец. Скрит от слънцето, Подземният град не бе място за пищни демонстрации на разкош. Не бе място за уют.

Ала и тук имаше повече красота и удобства, отколкото в няколкото кирпичени стаички, които Иневера и семейството й наричаха дом. Високите тавани, дебели колони и заострени арки придаваха някакво величие дори на голата скала, а защитите по тях бяха произведения на изкуството. Макар и скрит от слънцето, Подземният дворец бе приятно топъл – по каменните подове бяха постлани меки килими, поръбени със защити. Ако алагаите някога успееха да нахлуят в това най-свято за Невестите на Еверам място, всички жени щяха да са в безопасност.

Дама’тинги обхождаха залите на подземния дворец и от време на време ги подминаваха. Кимваха на Кева, ала Иневера усещаше погледите им по гърба си едва след като я подминеха.

Слязоха по едно стълбище и свърнаха по още няколко коридора. Въздухът се стопли, стана влажен. Килими вече нямаше, а по мраморния под се появиха плочки и капчици влага. Пред двойни двери една едра дама’тинга стоеше на пост – прониза Иневера с немигащ поглед, както котките следяха мишки. Иневера потръпна. Влязоха в широка зала с десетки кукички по стените. От повечето висяха наметки и дълги ивици бяла коприна. Отпред се чуваха смях и плисъци.

– Свали си роклята и я остави на пода. Ще я изгорим – каза Кева.

Иневера бързо свали роклята и бидото си – широко парче плат, което я пазеше между краката от вечния пясък и прах на пазара. Манвах носеше черно бидо и беше научила Иневера да връзва своето бързо и стегнато.

Мелан също се съблече и Иневера видя, че под робата и копринените шалвари също носи бидо, ала много по-сложно, от многократно усукано и извънредно тънко парче коприна. Главата й също бе обвита в коприна, която покриваше косата, ушите и врата й. Открито остана само лицето й.

Мелан разплете малък възел под брадичката си и се зае да маха и чалмата си. Ръцете й се движеха бързо и отработено по сложната плетка. Непрестанно навиваше коприната около дланите си и я държаше изпъната.

Иневера стресната видя, че главата на момичето е обръсната, а смуглата й кожа лъщеше като лъснато камъче.

Чалмата свършваше с тънка копринена плитка, а тя продължаваше надолу по гръбнака на Мелан. Ръцете на момичето продължиха сложния си танц зад главата й, като разплитаха десетки кръстосани късчета коприна, които стигаха до бидото й.

Всичко е едно парче , осъзна Иневера, зяпнала от страхопочитание, докато Мелан бавно разплиташе и бидото си.

Усещането за танц се усили още повече, когато Мелан започна да прескача леко нишките, а босите й крака затрополиха в равномерен ритъм. Коприната прекосяваше бедрата и слабините й десетки пъти.