Питър Брет: Дневната война

– Да, дама’тинга – каза Иневера.

– Повтори го три пъти – нареди Кева.

– Страхът и болката са просто вятър – каза Иневера и си пое дълбоко дъх. – Страхът и болката са просто вятър. Страхът и болката са просто вятър.

– Отвори очи и коленичи – каза Кева. Когато Иневера се подчини, тя добави: – Изпъни ръка.

Иневера го стори – ръката сякаш не бе част от тялото й, но не трепна. Невестата на Еверам вдигна ръкава на Иневера и прокара фина кървава бразда по ръката й под лакътя.

Иневера просъска от болка, но не се отдръпна и не извика. Страхът и болката са просто вятър .

Дама’тингата повдигна леко булото си и облиза ножа. Прибра го на кръста си и със здрава длан стисна резката – кръвта покапа върху шепа черни, изписани със защити зарове.

Иневера стисна зъби. Страхът и болката са просто вятър.

Когато кръвта покапа по заровете, те замъждукаха и Иневера осъзна, че и те са алагай хора . Кръвта й докосваше демонска кост. Мисълта я ужаси.

Дама’тингата отстъпи назад, като напяваше тихо и разклащаше заровете. Светлината им се разгаряше все по-ярко.

– Животодаряващи Еверам, Приносител на вечния пламък, чуй просбата ми: дай на този свой нищожен слуга познание за бъдното. Разкажи ми за Иневера, дъщеря на Касаад от племето Каджи.

Тя хвърли заровете на пода пред Иневера. Светлината им избухна тъй ярко, че момичето запримигва – после сиянието премина в приглушено пулсиране, а символите по костта разкриха плетеницата на съдбата й.

Дама’тингата не продума. Присви очи и дълго време се взира в символите. Иневера не можеше да прецени колко, но мускулите на краката й се разтрепериха, несвикнали с колениченето.

Кева вдигна глава, когато Иневера се заклатушка.

– Коленичи, без да мърдаш!

Самата Кева се изправи и закръжи из килийката, за да огледа подредбата на символите от всеки ъгъл. Сиянието бавно изтля, но дама’тингата стоеше все така замислена.

Палма сред вятъра или не, Иневера сериозно се обезпокои. Мускулите й горяха от усилие, а притеснението й растеше с всяка следваща секунда. Какво виждаше Невястата на Еверам? Щяха ли да я вземат от майка й и да я продадат в харем? Ялова ли беше?

Накрая Кева премести поглед върху Иневера.

– Ако докоснеш по какъвто и да е начин тези зарове, ще се простиш с живота си.

Излезе от стаята със заповеди на уста. Бързите стъпки на Мелан изтрополиха отвън.

Миг по-късно влезе Манвах, като пристъпи уплашено край заровете и приклекна зад Иневера.

– Какво стана?

Иневера поклати глава.

– Не знам. Дама’тингата зяпаше заровете, все едно не знаеше какво значат.

– Или не й е харесало какво показват – измърмори Манвах.

– И сега какво? – попита Иневера. Цветът се бе дръпнал от лицето й.

– Ще повикат дамаджи’тинга Кенева – каза Манвах и Иневера ахна шокирана. – Нейна ще е последната дума. Сега се моли.

Иневера потрепери и сведе глава. Предостатъчно се боеше от дама’тингата . Мисълта предводителката на ордена да дойде...

Моля те, Еверам, нека съм плодовита, да дарявам рода и племето си със синове. Семейството ми не би понесло срама от една ний’тинга. Само това желание ми изпълни и завинаги ще ти се отдам.

Дълго коленичеха сред мътната червена светлина и се молеха.

– Майко? – попита Иневера.

– Да?

Иневера преглътна буцата в гърлото си.

– Още ли ще ме обичаш, ако съм ялова? – На последната дума гласът й пресипна. Не искаше да плаче, но запримигва насълзена.

След миг Манвах я пое в обятията си.

– Ти си ми дъщеря. Ще те обичам, ако ще и слънцето да угасиш.

След едно сякаш безкрайно чакане Кева се завърна, следвана от друга Невяста на Еверам, по-стара, по-хилава, ала с пронизващи очи. Носеше белите одежди на дама’тинга , но и забрадка и було от черна коприна. Дамаджи’тинга Кенева, най-властната жена в Красия.

Дамаджи’тингата хвърли поглед на сгушените фигури в ъгъла и те бързо се разделиха и обърсаха очи, като отново застанаха на колене. Кенева не продума, а пристъпи към заровете. Няколко дълги минути разглеждаше подредбата на символите.

Накрая изсумтя.

– Вземете я.

Иневера остана без дъх. Кева направи две крачки, сграбчи я за ръката и я дръпна на крака. Момичето изви шия към майка си – очите на Манвах се бяха окръглили от страх.

– Майко!

Манвах се просна по корем и стисна крайчеца на бялата роба на Кева.

– Моля те, дама’тинга . Дъщеря ми...