Питър Брет: Дневната война

– Ами... – Соли се поколеба. – Доколкото знам, Татко още спи в дюкяна. Не стигна до строя снощи и казах на строевия, че има коремна треска... отново.

Соли сви рамене безпомощно и Иневера отпусна глава, за да не види той разочарованието й. Брат й се приведе и повдигна брадичката й нежно, тъй че погледите им да се срещнат.

– Знам, че Татко би ти пожелал всичко, което и аз, дори да не може да го каже така.

Иневера кимна.

– Знам. – Увисна на врата му за последно, преди той да тръгне. – Благодаря.

Кашив сякаш за пръв път забеляза момичето. Дари я с ослепителната си усмивка и се поклони.

– Благословена бъди, Иневера ва Касаад: превръщаш се в жена. Желая ти добър съпруг и много синове, всички хубави като брат ти.

Иневера се усмихна и се изчерви, а воините с безгрижна стъпка поеха към двореца.

Най-сетне колоната се раздвижи. Денят бавно се процеждаше под палещото слънце, а момичетата влизаха с майките си една по една. Някои стояха само по няколко минути, други – почти час. Всички излизаха в черно, повечето смирени и облекчени. Някои от момичетата се взираха в празното пространство и разтъркваха лакти отсъстващо, докато майките им ги водеха обратно.

Когато наближиха началото на колоната, майката на Иневера стисна раменете й, впивайки нокти през роклята.

– Очите долу, езика – зад зъбите, освен когато те попитат нещо – прошепна трескаво Манвах. – Никога не отвръщай с въпрос, никога не спори. Повтаряй само следното: „Да, дама’тинга “.

– Да, дама’тинга – повтори Иневера.

– Никога не забравяй този отговор. Обидиш ли някоя дама’тинга , обиждаш самата съдба.

– Добре, Майко. – Иневера преглътна тежко. Какво ставаше в павилиона? Майка й не бе ли минала през същото? Защо тогава се боеше толкова?

Една от ний’дама’тингите надигна платнището на входа и се показа момичето, минало преди Иневера. Носеше фередже, ала кафяво като роклята, която не бе сменила. Майка й я придържаше за раменете и й мълвеше утешителни слова, но и двете се препъваха в стъпките си и ридаеха тихо.

Ний’дама’тингата наблюдаваше всичко това спокойно, след което се обърна към Иневера и майка й. Бе навярно на тринайсет, висока, с едър кокал, изпъкнали скули и закривен нос, с който приличаше на граблива птица.

– Аз съм Мелан. – Направи им знак да влизат. – Дама’тинга Кева ще ви приеме.

Иневера си пое дълбоко въздух, двете с Манвах си свалиха обувките, изписаха защити във въздуха и преминаха във вътрешността на павилиона.

Слънцето се процеждаше през заострения платнен покрив и изпълваше огромната шатра със светлина. Всичко белееше ярко – от стените до боядисаните мебели и дебелата платнена настилка.

Насред всичко това кръвта плашеше още повече. По пода на преддверието имаше големи петна яркочервено и мътнокафеникаво, както и плътни дири от крака през преградите вляво и вдясно.

– Това е кръв на шарум – рече някой и Иневера подскочи и едва сега осъзна, че пред тях стои Невяста на Еверам, а белите й одежди се сливаха почти без следа с обкръжението им. – От ранените, които идват призори всеки ден от алагай’шарак . Всеки ден изрязваме платнището в краката си и го изгаряме навръх минаретата на Шарик Хора по време на вечерния зов.

Сякаш по сигнал, Иневера започна да долавя приглушените викове на болка край себе си. Оттатък преградите агонизираха воини. Представи си баща си – или още по-лошо, Соли – сред тях и всеки крясък и стенание я караха да трепери.

– Еверам да си ме вземе! – крещеше отчаяно един. – Няма да живея сакат!

– Пристъпвайте внимателно – предупреди ги дама’тинга Кева. – Петите ви не са достойни да докосват кръвта, която воините са пролели за вас.

Иневера и майка й внимателно пристъпиха покрай петната и застанаха пред дама’тингата . От глава до пети в бяла коприна, с единствено открити очи и ръце, Кева беше висока и едра като Мелан, но с фигурата на жена.

– Как те зоват, момиче? – Невястата на Еверам говореше гърлено и сурово.

– Иневера ва Касаад Ам’Дамаж Ам’каджи, дама’тинга – каза Иневера и се поклони дълбоко. – Кръстена на Първата съпруга на Каджи.

При добавката ноктите на Манвах се впиха в раменете на Иневера и тя неволно ахна от болка. Дама’тингата сякаш не забеляза.

– Несъмнено смяташ, че това те прави специална. – Кева изсумтя. – Ако Красия получеше по един воин за всяко нищо и никакво момиченце с това име, Шарак Ка щеше да е приключила.