Питър Брет - Дневната война

Знаеше, че силата щеше да изтлее с изгрева, ала в момента оръжието й се струваше неунищожимо. Дори денем щеше да е по-добро от обикновен нож. Магията винаги оставяше всичко по-силно и по-здраво, отколкото го намираше. И най-лекото махване с парчето плат лъсваше огърлицата, а кордата беше по-здрава, отколкото когато е била сплетена.

Рена стоя над Здрачен танцьор, докато се развидели. Зората се изля върху пръснатите трупове на ядроните и ги подпали. Рена никога не се уморяваше от гледката, макар да идеше на тежка цена. Докато горяха телата на демоните, защитите по кожата й се нажежиха, а магията се отцеди от тях. Ножът се нагря в ножницата си и опари крака й. Тя се подпря на едно дърво, чувствайки се като кукла с прерязани конци, слаба, полусляпа.

Объркването бързо отмина и Рена си пое дълбоко дъх. След няколко часа почивка щеше да се чувства по-добре от всякога, ала и тогава бе просто сянка на себе си нощем.

Как така Арлен запазваше мощта си под слънцето? Дали защото защитите му бяха перманентни татуировки, а не само рисунки върху кожата? В този случай още същия ден щеше да грабне иглата и мастилото.

Демонските трупове горяха бързо и мощно и след секунди след тях останаха само обгорена трева и пепелища. Рена угаси последните няколко пламъчета сред шубраците, преди да се разпространят, и накрая се предаде на изтощението, сви се на кълбо до Здрачен танцьор и заспа.

Рена още лежеше до коня, когато се събуди, ала вместо на постелята от мъх, на която бе заспала, сега се намираше върху одеяло от грубо сукно в потропващата талига. Надигна глава: Арлен се бе впрегнал сам. Напредваха с впечатляващ темп.

Гледката я разсъни съвсем и тя лесно скокна на мястото на кочияша, хвана юздите и силно изплющя с тях. Арлен подскочи, а тя се засмя.

– Дий!

Арлен я изгледа кисело, а тя отново се засмя. Слезе от каруцата и закрачи до него. Пътят беше зле поддържан, обрасъл на места, но не дотам, та да им пречи на скоростта.

– Отпред е Сладопой – каза Арлен.

– Сладопой ли?

– Така го кръстиха – рече Арлен. – Защото селският кладенец имал вкусна вода.

– Мислех, че страним от градовете – каза Рена.

– В този само призраци върлуват – отвърна Арлен с отчетлива болка в гласа. – Преди две години го превзе нощта.

– Значи, си го знаел отпреди това? – попита тя.

Той кимна.

– Идвах от време на време като вестоносец. Десет семейства. „Шейсет и седем отрудени селтаци“, така си викаха сами на себе си. Странни обичаи имаха понякога, но все се радваха на вестоноските и правеха най-върлата домашнярка, която си опитвала.

– ’Щото не си пил тая на баща ми – изсумтя Рена. – Все едно пиеш масло за лампа.

– Тази на Сладопой беше толкова силна, че херцогът на Анжие я забрани официално – каза Арлен. – Затри селището от картите и нареди на Гилдията на вестоносците да не припарва дотам.

– Но сте го правили.

– Че как. За какъв се мислеше оня, да къса така връзките с цяло градче? А и един вестоносец можеше да направи пари колкото шестмесечна надница с един контрабанден курс от тая домашнярка. А и сладопойци ми се нравеха. Бяха защитили цялото село и шетаха и денем, и нощем. Песните им се чуваха от километър-два.

– И какво е станало? – попита Рена.

Арлен сви рамене.

– Намерих си работа пò на юг и няколко години спрях посещенията. Чак когато почнах да рисувам по себе си, се върнах. По онова време вече бродех от месеци из пущинаците. Толкова ми беше самотно, че в някакъв момент си говорех с Танцьор, като си измислях и неговите реплики. Побърквах се и го знаех.

Рена се замисли за всички случаи, когато по същия начин си бе говорила с животните във фермата на баща си. Колко задушевни разговора бе провела с г-жа Бълхова или Копитко? Дори с Харл наоколо, самотата не й бе никак чужда.

– Осъзнах, че един ден съм почти до Сладопой – каза Арлен, – и реших да си омотая ръцете и лицето и да има разкажа някаква глупост, как съм се изгорил край някой лагерен огън. Нямаше значение – исках да кажа нещо на някого и да получа отговор. Но когато стигнах до града, за пръв път не чух ни гък.

Подминаха няколко дървета и пред тях се откри селцето, десет здраво построени къщи със сламени покриви и Свещен дом, обградили спретнато централната алея, насред която се мъдреше огромен кладенец. По външния периметър имаше защитни стълбове, а всяка къща беше на два етажа – горният за спане, долният за работа или търговия. Виждаха се ковачница, хан, конюшня, хлебарница, тъкачница и какво ли още не.