Питър Брет - Дневната война

Рена си пое дълбоко дъх. Беше прав, разбира се. Да, закриляше я, но по неговия си начин.

Като я учеше да се пази сама.

Обичам те, Арлен Бейлс.

Пое лъка и се изуми от лекотата му. Арлен й подаде и колчана защитени стрели и се зае да вади останалите оръжия и да ги увива в намаслен плат.

– За какво са ти всички?

– И те, и още много ще ми трябват. Правя, каквото трябваше да направя отдавна. Ще дам защитени оръжия на всеки мъж, жена и дете, достатъчно силни, за да ги държат. Имам такива запаси из цяла Теса, но ги пазех за себе си. Вече не. Не ми трябват оръжия, за да убивам демони. Вече не.

– Как така?

Рена очакваше очите му да трепнат встрани, докато обмисля как да избегне въпроса. Влюбена или не, щеше да го плесне по голата тиква, ако това се случеше.

Но Арлен се взря право в нея, а погледът му трескаво кръжеше по лицето й.

– Ще ти покажа довечера. – Погали защитите за нощен взор, изрисувани около очите й. – Ще ти трябва нощният ти взор, за да разбереш.

Рена хвана ръцете му и се надигна. Отпусна се назад и го придърпа със себе си към леглото. Двамата потънаха в пухения матрак и целувките бързо се превърнаха в милувки. В ушите й заблъска пулсът й – чувстваше се не по-малко жива, отколкото през нощта.

Когато се върнаха на долния етаж, за да хапнат, слънцето захождаше. След вечеря Арлен се надигна и затършува зад тезгяха. Миг след това се показа с тежка пръстена стомна.

– Демоните обичат да се показват в полята зад селото. Какво ще кажеш да пийнем, докато ги чакаме?

Малко по-късно крачеха рамо до рамо в дрезгавината, а лавандуловото небе се смрачаваше. Полята на сладопойци бяха южно от града и се ширеха на декари навред – най-вече картофи, ечемик и захарна тръстика. От години пустееха, ала безконтролната им реколта се бе впила упорито в почвата. По полетата бяха разпределени защитени стълбове на равни разстояния. Повечето бяха изгнили и безполезни, но тук-там се мяркаха нови, а изрисуваните по тях защити – ярки и отчетливи. Тя огледа тези нови стълбове и откри структура в подредбата им.

– Превърнал си това място в лабиринт – рече тя. – Като онзи в пустинята, за който ми разказа.

Арлен кимна, намери си свободно място на земята и седна.

– Помага, за да разделиш някой демон от ордата му, а и никога не си на повече на крачка от някое местенце за кратка почивка.

Той напълни две чашчици от стомната.

– В Красия имат алкохол, който шарумите понякога пият преди битка. Викат му коузи. Давало смелост на воина. – Подаде й едната чашка. – Нашето домашно уиски има същия ефект, открил съм.

– Нали каза, че шарумите се отдавали на страха си – каза Рена и седна до него, а между тях стомната.

– Повечето така и правят, няма по-добър начин – отвърна Арлен. – Но съзнанието охладнява. Не се искам хладен на място като Сладопой. Искам да беснея като всички орди в Ядрото.

Рена кимна. Можеше да го разбере. Пренебрегна чашките и прокара показалец през ухото на стомната. Подпря я на едната си предмишница и с отработена плавност я надигна към устните си – отпи голяма глътка.

Уискито беше силно, точно както я беше предупредил Арлен, и тя се позакашля, ала беше по-сладко от домашнярката на баща й и огненото кълбо в корема й скоро се утоли и разпръсна топлина по крайниците й.

Арлен пусна чашките и също ловко надигна стомната, както бе сторила Рена. Подаваха си я един на друг, докато светлината не угасна съвсем – надигнаха се издайническите мъгли, предвещаващи ядроните. Започнаха да се сгъстяват във формите на полски демони, длъгнести зверилища, долепени до земята като дебнещи хищници. Пристъпваха на четири крака като лъвове и бяха по-бързи от каквото и да било на този свят. Показаха се и няколко дървесни демони – на по-едрите им туловища им бе нужно повече време, за да се оформят.

Рена се изправи и се олюля за миг, преди да си върне равновесието. Закрачи към един оформящ се дървесен демон, увесила от показалеца си олекналата стомна.

Тя прикова силуета на чудовището със стръвен поглед, спомняйки си нощта в пристройката на чифлика, как пищеше, докато демоните блъскаха по вратата. Присети се за празните здания зад себе си, за отровения кладенец.

Отпи за последно и сложи запушалката. Със свободната си ръка бръкна в кесията на кръста си.

Накрая демонът се материализира напълно и отвори уста, за да изреве насреща й. Отвърстието бе достатъчно голямо, за да погълне главата й, ред подир ред зъби като шишове.