Питър Брет - Дневната война

– Демонски тор – изпръхтя Рена. – Не си зъл като тях.

Арлен сви рамене.

– Повечето демони също не са зли. Не са достатъчно умни, за да са зли или добри. Все едно да кажеш на осата, че е зла, задето жили. Онези, с издутите глави, обаче...

– Ония гадове са по-зли от Харл.

Арлен кимна.

– По-зли от сто харловци.

Рена смръщи вежди.

– Значи... какво ми казваш? Ядроните са просто няк’ви животни? Не на мене тия. Осите не изгарят, когато изгрее слънцето. И да не са зли демоните, не са и естествени.

– Това са приказки на дневни люде – каза Арлен. – Хора без защити около очите. Огледай се. Магията неестествена ли е?

Рена се замисли. Силата на Ядрото се издигаше през земята като мъждукаща мъгла и се усукваше край краката им. Виждаше я в сърцевината на растения и дървета, дори в същността на животни и хора. Щеше ли животът да съществува без нея?

– Може би не е – призна, – но защо тогава ще си мислиш, че си отчасти демон, защо ще имаш сили денем, когато слънцето изгаря магията?

Арлен се поколеба, отклони поглед. Рена присви очи, нещо, което не убягна на любимия й.

– Няма да те лъжа, Рен, няма да шикалкавя. Просто... не се гордея с това и не искам да ме мислиш за... недостоен някак.

Рена се приближи и сложи длан на бузата му. Кожата му пощипваше от магически заряд.

– Обичам те, Арлен Бейлс. Нищо на света няма да го промени.

Арлен кимна безрадостно и не посрещна погледа й.

– Имам силите от месото.

– Месо?

– На демоните. Месеци наред го ядох в пустинята. Честно ми се струваше, така, де, те ядат нас.

Рена се задави и отстъпи назад. Тогава Арлен срещна погледа й и от изражението му личеше, че нейното собствено е ужасено.

– Ял си ги? Демоните?

Арлен кимна и на Рена й призля. Той каза:

– Нямах много избор. Без храна, без надежда, оставиха ме да мра насред нищото, Рен. По-окаян нямаше накъде.

– Щях да се оставя да умра.

Рена незабавно съжали, когато по лицето на Арлен премина болезнена сянка.

– Е... Явно не съм силен колкото теб, Рен.

Рена се спусна към него и пое дланите му в своите. Опря чело в неговото.

– По-силен си, отколкото аз някога съм била, Арлен Бейлс – и очите й се наляха със сълзи. – Ако не бях избил глупостта от себе си, щях да се оставя да умра, само и само да не излезе наяве срамът на родата ми. В туй капчица сила няма.

Арлен тръсна глава и на устната й падна негова сълза, сладка и студена.

– Колко пъти и на мен е трябвало да ми избиват глупостта през годините...

Рена го целуна.

– Сигурен ли си, че имаш тези сили от месото на демоните?

Арлен кимна.

– Колийн Триг казваше, че всичко, което ядеш, става част от теб, и мисля, че е така. Усвоил съм силата на ядроните да съхраняват магия в клетките си, но кожата ми остава неуязвима за слънцето. Превърнал съм се в батерия.

– Клетки? Батерия?

– От науката на Стария свят. Няма значение. – Арлен махна с ръка по своя си досаден начин, като я лишаваше от ново познание само защото му се струваше твърде досадно, за да го споделя. Сякаш не би искала да го слуша, докато се съмне. Сякаш съществуваше по-красив звук на света. – Мисли го като дъждовна бъчва след валеж. Пълна е с вода, даже след като небето се проясни и земята изпръхне. Не мога да използвам тази магия под слънцето, но я чувствам вътре в себе си, как ме лекува, дава ми сила, издръжливост. Нощем мога да я използвам, все едно отварям канелка в бъчвата, а и това е най-малкото, на което съм способен.

Рена се замисли сериозно. Каквото и да говореше Арлен, трудно й бе да гледа на ядроните като на нещо повече от злостни изчадия, болест по природата, обида за Създателя. Въпреки че често черната гнилоч, която се водеше кръвта им, я покриваше от глава до пети, мисълта да сложи нещо подобно в устата си я ужасяваше.

Ала силата...

– Знам какво си мислиш, Рен – каза Арлен и прекъсна размислите й. – Недей даже да опитваш.

– Защо? – попита Рена. – На теб не ти е навредило хич.

– Не знаеш какво е, Рен. Бях луднал. Самоубийствен. Като скот.

Рена поклати глава.

– Сам в нищото, нямал си с кого да си говориш освен с Танцьор и ядроните. Знам какво е. Туй му стига на всеки да поиска да се хвърли гол в нощта, със или без демонско месо.

Арлен я погледна и кимна.

– Честна дума. Но не е същото, като да рисуваш по кожата си. Няма да отшуми за няколко седмици. Не си готова.

– Ти пък откъде знаеш за какво съм готова? – попита го Рена.

– Не ти нареждам, Рен, умолявам те. – Той приклекна пред нея. – Не яж, а ако някой попита, кажи им, че е отровно.