Питър Брет - Защитения

За пръв път Илона нямаше омаловажаващ коментар.

— Ще му сваря отвара — каза Лийша. — Ще трябва да му се дава редовно, поне на всеки три часа.

Тя взе парче пергамент и нахвърли няколко предписания с бърза ръка.

— Няма да останеш с него? — попита Илона.

Лийша поклати глава.

— Има близо двеста човека в Свещения дом, които се нуждаят от мен, мамо — каза тя, — а много от тях са по-зле от татко.

— Имат Дарси, която да се грижи за тях — възрази Илона.

— Дарси изглежда сякаш не е спала, откакто е тръгнала заразата — каза Лийша. — Ходи като мъртвец, но дори да беше в най-добрата си форма, не бих й поверила лечението на тази болест. Ако останеш с татко и следваш инструкциите ми, по-вероятно ще е той да види зората, отколкото мнозина други в Хралупата на дърваря.

— Лийша? — простена баща й. — Т’в ти ли си?

Лийша дотърча при него, седна на ръба на леглото и хвана ръката му.

— Да, татко — каза тя, докато очите й се пълнеха със сълзи, — аз съм.

— Ти дойде — прошепна Ърни и устните му се извиха в бавна усмивка. Пръстите му стиснаха безсилно ръката на Лийша. — Знаех си, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда — каза Лийша.

— Но трябва да вървиш — въздъхна Ърни. Когато Лийша не му отвърна, той я потупа по ръката. — Чух какво каза. Върви да направиш каквото трябва. Само като те видях, получих нови сили.

Лийша прохлипа леко, но се опита да го замаскира като смях. Целуна го по челото.

— Толкова ли е зле? — прошепна Ърни.

— Много хора ще умрат тази нощ — отвърна Лийша.

Ръката на Ърни стисна по-здраво нейната и той се поизправи.

— Тогава се погрижи да не са повече, отколкото трябва — каза той. — Гордея се с теб и те обичам.

— Обичам те, татко — отвърна Лийша и го прегърна силно. Избърса очите си и излезе от стаята.

Роджър правеше салта по миниатюрната пътека в импровизираната лечебница, пресъздавайки дръзкия начин, по който Изрисувания ги бе спасил преди няколко нощи.

— Но тогава — продължи той, — между нас и лагера застана най-грамадния каменен демон, който някога съм виждал.

Той скочи върху една маса, вдигна нагоре ръце във въздуха и ги размаха, за да покаже, че дори тази височина не е достатъчна да предаде правдиво размерите на звяра.

— Четири метра и половина беше той — каза Роджър, — със зъби като копия и рогата опашка, която може да смачка кон. Лийша и аз спряхме на място, но подвоуми ли се Изрисувания? Не! Той продължи напред, спокоен като празнична сутрин и погледна чудовището право в очите.

Роджър се наслаждаваше на ококорените очи, които го заобикаляха, и се поколеба, оставяйки напрегнатата тишина да се сгъсти, преди да каже „Бам!“ и да плесне с ръце. Всички подскочиха.

— Просто ей така — каза Роджър — конят на Изрисувания, черен като нощта и самият той като демон, прониза с рогата си гърба на демона.

— Конят е имал рога? — попита старец и повдигна сивата си вежда, гъста и чорлава като катерича опашка. Стоеше подпрян на сламеника си и пънчето на десния му крак поеше превръзките с кръв.

— О, да — потвърди Роджър, като мушна пръсти зад ушите си и предизвика кашлящи смехове. — Огромни, от лъскав светъл метал, прикрепени за оглавника и силно заострени, с мощни защити, врязани в тях! Най-великолепният звяр, който някога сте виждали, е той! Копитата му удариха звяра като гръмотевици и когато повали демона на земята, ние се затичахме към кръга и бяхме в безопасност.

— Ами конят? — попита едно дете.

— Изрисувания подсвирна… — Роджър сложи пръсти на устните си и издаде пронизителен звук — … и конят му се впусна през демоните, скочи над защитите и право в кръга.

Запляска с ръце бедрата си като звук от галопиране и скочи за да илюстрира идеята.

Пациентите бяха запленени от историята му и това отвлече вниманието от болестта им и надвисналата нощ. Нещо повече, Роджър знаеше, че им дава надежда. Надежда, че Лийша може да ги излекува. Надежда, че Изрисувания може да ги опази.

Щеше му се да може да даде надежда и на себе си.

Лийша беше поръчала на децата да изтъркат големите казани, в които баща й правеше хартиена каша, за да свари в тях отвари в много по-големи количества, отколкото някога бе опитвала. Дори запасите на Бруна свършиха бързо и тя повика на помощ Бриана, която изпрати децата навред за прасекоренче и други билки.

Очите й често-често прескачаха към слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца, и Лийша я гледаше как пълзи по пода на работилницата. Денят вървеше към своя край.