Рейчъл Кейн - Балът на глупците

Ева изкрещя и се опита да се освободи от хватката на Шейн, не че можеше да направи нещо, каквото и да е…

Задната врата се разтресе и се отвори след един мощен удар. В кухнята се разлетяха трески. Клеър чу как ключалките се строшиха като ледени кубчета.

На прага на задната врата, с вперен вътре поглед, се изправи Оливър, вторият (а понякога и първият) най-опасен вампир в града. Висок, атлетичен, целият в жилави мускули и яки кости. Тази вечер не се придържаше към обичайното си държание на готин приятел. Беше облечен изцяло в черно. Косата му бе прибрана в опашка. На лунната светлина лицето му изглеждаше като изсечено.

Замахна с ръка и я блъсна в невидима, но солидна преграда.

— Глупаци! — кресна той. — Пуснете ме да вляза!

Непознатият вампир се засмя и издърпа Майкъл, за да седне, но кучешките му зъби останаха надвиснали над врата на жертвата му.

— Ако влезеш ще го пресуша — заплаши той. — Знаеш какво ще последва. Той е прекалено млад.

Клеър не знаеше какво ще последва, но предусети, че не е нещо добро. Може дори да застрашаваше живота на Майкъл.

— Покани ме вътре — повтори Оливър със зловещо тих тон. — Клеър, направи го. Веднага!

Тя отвори уста, но я прекъсна студен женски глас:

— Не е необходимо. — Тежката кавалерия най-после пристигна.

Амели отмести Оливър от пътя си и премина през невидимата бариера, сякаш не съществуваше, което за нея бе точно така, защото Амели бе създала и притежаваше къщата. Този път беше без обичайния си ескорт от помощници и охранители, но ако се съдеше по начина, по който прекрачи прага, ставаше ясно, че командва тя, а не Оливър.

Както винаги, Клеър си помисли, че прилича на кралица. Амели носеше безупречно скроен костюм от жълта коприна. Светлата й коса бе вдигната като бляскава корона на главата й, закрепена със златни и диамантени фиби. Не беше много висока, но аурата, която излъчваше, беше с мощно въздействие като неизбухнала бомба. Очите й бяха студени и силно разширени, фокусирани изцяло върху вампира, който заплашваше Майкъл.

— Пусни момчето — разпореди се тя. Клеър никога не я бе чувала да използва този тон и потрепери, макар да не бе отправен към нея. — Рядко убивам от своите, но ако ме предизвикаш, Франсоа, ще те унищожа. Предупреждавам само веднъж.

Другият вампир се поколеба само за миг, преди да пусне Майкъл, който се свлече по гръб на пода. Без да откъсва очи от Амели, Франсоа се изправи на крака с едно ловко и грациозно движение.

И тогава той й се поклони. Клеър много рядко бе виждала мъже да се покланят, но не й се стори, че този жест бе израз на почит.

— Господарке Амели — заговори той и вампирските зъби се прибраха в устата му, за да останат дискретно скрити. — Очаквахме ви.

— И през това време ти се забавляваше за моя сметка — вметна тя. Според Клеър, докато го изричаше, вампирката не мигна нито веднъж. — Хайде, искам да си поговоря с господин Бишъп.

— Сигурен съм, че и той иска да си поговори с вас — ухили се Франсоа. — Оттук, моля.

Тя мина плавно пред него.

— Познавам дома си, Франсоа, и не се нуждая от водач. — Хвърли бърз поглед през рамо, към Оливър, който мълчаливо чакаше до вратата. — Хайде, влез, Оливър. По-късно отново ще издигна Защитите срещу теб, заради спокойствието на младите ни приятели.

Той повдигна вежди и пристъпи през прага. Майкъл продължаваше да седи на пода. Оливър му протегна ръка, но по-младият вампир не я пое. Само си размениха погледи, от които Клеър изтръпна.

Оливър сви рамене, прекрачи го и последва Амели и Франсоа в другата стая.

Когато вратата на кухнята се затвори, Клеър въздъхна дълбоко и облекчено и чу как Ева и Шейн направиха същото. Майкъл се изправи с мъка и се облегна на стената, клатейки глава.

Шейн отпусна ръка върху рамото му.

— Добре ли си, човече? — Майкъл вдигна палец, като безмълвен отговор, прекалено разтърсен, за да направи нещо повече, а Шейн го тупна по гърба. Сграбчи яката на блузата на Клеър, когато тя притича покрай него към кухненската врата. — Брей, брей, светкавице, закъде си се разбързала толкова?

— Родителите ми са там!

— Амели няма да позволи да пострадат — увери я Шейн. — Успокой се. Тази битка не е наша и ти го знаеш.

Виж ти, откога Шейн бе започнал да говори толкова разумно? Да не би всичко днес да е наопаки?

— Но…

— Родителите ти са добре, но не искам да вършиш нищо прибързано. Става ли?

Тя кимна колебливо.

— Само че…

— Майкъл, помогни ми. Кажи й.

Майкъл бе зает с това, което при вампирите се равняваше на жадно вдишване на въздух, но все пак кимна, с разконцентриран и мътен поглед.