Рейчъл Кейн - Балът на глупците

Клеър изстисква тениската, докато я заболяха ръцете. После я притисна между две кърпи, за да я подсуши колкото се може по-добре. Подаде я на Шейн, а Ева прибра неизползваните превръзки в аптечката. После Клеър му помогна да навлече още влажната тениска през главата си и да я изпъне надолу по гърдите си. Не можа да се стърпи и плъзна пръсти по кожата му. Честно казано, въобще не се замисли, а дори забави движенията на пръстите си малко повече, отколкото бе нужно.

— Е, сега вече се почувствах по-добре — прошепна Шейн съвсем тихо в ухото й. — А ти добре ли си?

Клеър му кимна. Той я докосна леко под брадичката, за да я повдигне и да се вгледа отблизо в лицето й.

— Да — потвърди той. — Добре си. — Погали устните й със своите и погледна зад нея, към кухненската врата, която в този миг се отвори.

Появи се Майкъл, а след него и родителите на Клеър. Възелът в гърдите на Клеър, здраво стегнат около сърцето й, се отпусна леко.

Родителите й изглеждаха… объркани. И намръщени, сякаш бяха забравили нещо важно. Майка й впери очи в нея и тя се насили да се усмихне.

— Няма ли да вечеряме? — попита майка й. — Не стана ли много късно? Ще приготвите ли нещо или…

— Не — отвърна Майкъл вместо нея. — Ще излезем навън. — Грабна ключовете за колата си от кукичката до вратата. — Всички ще излезем заедно.

Тези, които не бяха на кръвна диета в Морганвил, нямаха голям избор за късна вечеря, но имаше няколко денонощно отворени заведения за бърза закуска близо до студентското градче. Накрая неловко чувстващата се компания, състояща се от тях четиримата и родителите на Клеър, се настани около една маса, след още по-неловкото пътуване в голямата вампирска кола с тъмни стъкла на Майкъл.

Хамбургерите бяха добре приготвени, но Клеър не можа да усети вкуса им. Беше прекалено заета да наблюдава хората, които не седяха около масите. Имаше неколцина студенти от колежа, които се смееха, събрани на групи на паркинга, без да обръщат внимание на минаващите непознати с бледи лица. Клеър си спомни научно–популярните филми за лъвове, дебнещи кротко пасящите антилопи, докато изчакваха някоя от тях да се отлъчи от стадото.

Искаше да предупреди тези хлапета, но не можеше. Пречеше й златната гривна на китката.

Както можеше да се очаква, Майкъл трябваше да изтърпи бремето на родителските поучения. За щастие него много го биваше в това, като само с присъствието си действаше успокояващо, така че всичко да изглежда… нормално. Родителите на Клеър не си спомняха съвсем точно какво се бе случило в къщата. Клеър не се съмняваше, че това бе резултат от въздействието на господин Бишъп. Мразеше го, задето бе размътил главите им, но в същото време донякъде се чувстваше облекчена. Имаше една грижа по-малко.

Стигаше й отношението на баща й към Шейн.

— И така — поде баща й, докато се преструваше, че вниманието му е обсебено само от телешкото печено, — на колко години си, синко?

— На осемнайсет, сър — отвърна Шейн с най-любезния си и приветлив тон. Постоянно се връщаха на тази тема.

— Знаеш ли, че дъщеря ми е само на…

— … почти на седемнайсет. Да, сър, знам.

Баща й още повече се намръщи.

— Още е на шестнайсет. И си има родители, които да се грижат за нея. Никак не ми харесва да живее в къща, пълна с тийнейджъри с полудели хормони. — Не искам да те обиждам, сигурен съм, че имаш добри намерения, но и аз съм бил млад. Сега, след като имаме собствено жилище в града, може би е по-добре Клеър да се премести при нас.

Клеър не бе очаквала точно това. Ни най-малко.

— Татко! Не ми ли вярваш?

— Не става дума дали вярвам на теб, скъпа. Става дума за тези двама зрели мъже, с които живееш. Особено за този, с когото видях, че си много близка, макар да знаеш, че не е много разумно.

Тя цялата пламна, но през спусналата се пред очите й червена пелена видя само Шейн, застанал пред нея и Ева, за да ги защитава от смъртта, докато излага своя живот на смъртна опасност.

Шейн, който толкова често се отдръпваше от нея, защото притежаваше по-добър самоконтрол, много по-добър от нейния.

Клеър въздъхна дълбоко и тъкмо се накани да излее на висок глас порой от думи, когато ръката на Шейн се отпусна върху нейната и здраво я стисна.

— Да — заговори той, — имате право. Вие не ме познавате, а малкото, което знаете за мен, вероятно не ви харесва. Аз действително не съм любимец на родителите. Не съм като Майкъл. — Шейн посочи с брадичка към Майкъл, който поклащаше глава, все едно му казваше: „Не, не прави това.“ — Мисля, че сте прав. Може би ще е по-добре, ако за известно време Клеър се премести да живее с вас. Така ще имате възможност да ни опознаете по-добре, особено мен.