Рейчъл Кейн - Балът на глупците

— Не си мисли, че сме приключили, Майкъл.

— Да, сър — потвърди той. — Зная това много добре. Дори още не сме започнали.

Пътуването на връщане се оказа още по-неудобно, и то не само физически. Бащата на Клеър беше напушен, майка й — засрамена, а самата Клеър бе толкова бясна, че едва понасяше да ги гледа. Как можаха да се държат така? Дори господин Бишъп да им бе въздействал по някакъв начин, да им бе замаял главите, те не биваше да му вярват така безрезервно. Винаги бяха твърдели, че й имат доверие, постоянно се кълняха, че искат тя да е самостоятелна и сама да взима решенията в своя живот, но когато всичко опря точно до това, в крайна сметка продължаваха да я третират като безпомощно момиченце.

Е, това нямаше да го бъде. Вече бе стигнала твърде далеч, за да се връща назад.

Майкъл спря пред новата къща на родителите й — още една голяма сграда в готически стил, която изглеждаше почти като тяхната, с изключение на моравата отпред. Пред къщата на родителите й — една от къщите на Основателя — се извисяваше голям дъб, разпрострял клоните си наоколо. При всеки полъх на вечерния ветрец листата му шумяха като изсъхнала хартия. Первазите на вратите и прозорците бяха боядисани в матовочерно.

Бащата на Клеър се наведе към нея, за да я погледне за последен път.

— Довечера ще чакам да ми позвъниш — рече й той. — И искам да чуя от теб кога ще се прибереш у дома. Като казвам „у дома“, имам предвид тук, при нас.

Тя не му отговори. След като я изгледа продължително, баща й затръшна вратата на колата, а Майкъл подкара плавно — не прекалено бързо, но не и бавно.

Всички в колата въздъхнаха облекчено, когато къщата потъна в мрака отзад.

— Брей! — възкликна Шейн. — Ама и този пич, баща ти, доста си го бива. Може би наистина принадлежи на Морганвил.

— Не го казвай — упрекна го Клеър. В момента тя се бореше с най-различни емоции — гняв към родителите си, безсилието да се справи с тази ситуация, тревога, вледеняващ страх. Родителите й не принадлежаха на този град. Досега те си живееха съвсем добре в техния семеен дом, но Амели ги бе изтръгнала от корените им и ги бе преместила тук. А сега присъствието им даваше предимство и на господин Бишъп.

Шейн улови ръката й.

— Отпусни се малко — посъветва я той. — Както каза Майкъл, не си длъжна да се местиш при тях, ако не искаш. Не че няма да съм по-спокоен, ако си на някое дяволски по-сигурно място.

— Не мисля, че къщата на семейство Денвърс ще се окаже по-надеждно убежище — обади се Майкъл. — Те не разбират правилата, нито рисковете, защото са тук отскоро. Мисля, че Бишъп се опитва да играе игрички за сметка на Амели. Каквото и да си мислим за нея, той е по-лош. Сигурен съм в това.

Клеър потръпна.

— Амели ли ти се обади в ресторанта?

— Не — поклати глава Майкъл. В интонацията му се прокрадна мрачна нотка. — Беше Оливър. Трябва да призная, че не се чувствам спокоен. Оливър реално никога не е бил на нейна страна. Може би дори по-скоро ще подкрепи Бишъп. В такъв случай вкъщи може да ни очаква капан.

— Имаме ли някакъв избор? — попита го Шейн.

— Не мисля, че имаме.

— Тогава майната му. Вече ми писна. — Шейн се прозя. — Нека ни изядат. Така поне ще се наспя.

Никой не смяташе, че е забавно — най-малко Шейн, предположи Клеър — но нямаха по-добра идея, така че Майкъл потегли към къщата. Зад тъмните стъкла на колата, Морганвил тънеше в тишина. Клеър едва различаваше отделни мъждукащи светлини и те навярно идваха от лампите на уличните стълбове, които бяха малко и доста раздалечени, или бяха отблясъци от светлините на лампите по верандите. Имаше чувството, че се намират в космическа капсула, но с малко по-приятно обзавеждане.

Майкъл паркира и изключи двигателя. Щом Ева протегна ръка към дръжката на вратата, Майкъл ги спря с думите:

— Приятели. — Ева се спря. Всички зачакаха какво ще им каже. — Не че изведнъж съм придобил някакво ново познание, след като… след като се промених, но в едно съм дяволски сигурен: този Бишъп е огромна неприятност. Неприятност, с каквато досега не сме се сблъсквали. И съм много разтревожен. Затова всеки от нас трябва да пази гърбовете на останалите. Ще се опитам да…

Като че ли не знаеше как да довърши мисълта си. Ева се пресегна, за да го докосне по лицето. Той се извърна към нея с разтворени устни. Погледите, които си размениха, бяха тъй красноречиви, че Клеър и Шейн се почувстваха неловко. Шейн се изкашля смутено.

— Всички сме заедно в това, човече — каза той. — И всички ще бъдем добре.