Рейчъл Кейн: Балът на глупците

Извади мобилния телефон от джоба си. Беше нов и още с доставката му в паметта му бяха записани няколко от най-важните телефонни номера. На първо място в списъка за бързо избиране фигурираше номера на мобилния на Амели, Основателя на Морганвил.

Водачката на вампирите. Както и шеф на Клеър. В Морганвил техническият термин беше покровител, но Клеър още от самото начало бе разбрала, че това е само по-благоприличен заместител на думата „собственик“.

Набра номера й и отново попадна на гласовата й поща. Клеър остави още едно забързано, почти отчаяно съобщение: „Елате в къщата, моля ви, нуждаем се от помощта ви“, след което прекъсна връзката. Погледна безмълвно Ева, която въздъхна и пое телефона, за да набере друг номер.

— Да, здравей — заговори тя, когато й вдигнаха. — Свържи ме с шефа. — Последва дълга пауза и лицето на Ева доби вид, сякаш се подготвяше за нещо много неприятно. — Оливър, обажда се Ева. Не си прави труда да ми съобщиш колко ти е приятно да ме чуеш, защото не е така. Говорим делово, затова си спести празните приказки. Изчакай малко.

Ева подаде телефона на Клеър. Намръщена, Клеър беззвучно я запита: „Сигурна ли си, че трябва аз да говоря?“ Вместо отговор Ева само изпъна палеца и кутрето си, за да имитира разговор по телефона.

Клеър взе неохотно телефона.

— Оливър? — попита. От другия край на линията се чу нисък, ленив смях.

— Добре — каза той. Собственикът на кафенето „Комън Граундс“ притежаваше топъл тембър на гласа. Благодарение на него, още при първата им среща, тя се подведе, че той е много добър. — С малката Клеър ли разговарям? Ева не поиска да го чуе, но на теб ще го кажа — хубаво е, че се обръщаш към мен в момент на нужда. Защото е момент на нужда, нали? А не желание за светско общуване?

— Тук се появи някой — заговори тя, колкото можеше по-тихо. — В къщата.

Топлината се изпари от тона на Оливър и тутакси се замени с остра раздразненост.

— Ако се е вмъкнал крадец или престъпник, обади се на полицията. Аз не съм ти охранител. Говорим за къщата на Майкъл. Той може да…

— Майкъл не може да направи нищо. Не мисля, че можем да повикаме полицаите. Този новодошъл ни се представи с името Бишъп. Иска да говори с Амели, но не успях да се свържа с нея…

— Стой по-далеч от него — прекъсна я Оливър остро. — Не прави нищо. Не казвай нищо. Кажи същото и на приятелите си, особено на Майкъл, разбра ли? Това е нещо, което е отвъд вас. Ще намеря Амели. Правете всичко, което той ви нареди, каквото и да е то, докато пристигнем.

С тези думи Оливър прекъсна разговора. Клеър примигна, докато гледаше замлъкналия телефон. После се спогледа с приятелите си.

— Той ни посъветва да продължаваме все така — обясни им тя. — Да изпълняваме заповедите и да чакаме за помощ.

— Фантастичен съвет, няма що — нацупи се Шейн. — Напомни ми да си приготвя в шкафа под мивката, за да ми е винаги под ръка комплект за избиване на вампири за случаи като този.

— Ще се справим — окуражи ги Ева. — Клеър има гривна. — Сграбчи китката на Клеър и я вдигна, за да се види нежният блясък на специалната й гривна, върху която вместо името й бе гравиран символът на Амели. С тази гривна Клеър завинаги бе белязана като собственост, обрекла живота, тялото и душата си на вампир в замяна на закрила и грижи. Не искаше да го прави, но тогава това й се струваше единствения начин да осигури безопасността на приятелите си. Особено на Шейн, когото вампирите и без това вече гледаха с лошо око.

Тя знаеше, че гривната сама по себе си можеше да й донесе опасности, но поне задължаваше Амели (а може би и Оливър) да я пазят от останалите вампири.

На теория.

Клеър плъзна мобилния си телефон в джоба си. Шейн пое ръцете й в своите и леко ги погали по кокалчетата — нежен, утешаващ жест, който поне за миг я накара да се почувства малко по-сигурна.

— И с това ще се справим — увери я той. Но потрепна, като се опита да я целуне. Тя притисна леко ръката си към корема му.

— Още те боли — отбеляза.

— Само когато се навеждам. А ти откога си толкова ниска?

— Отпреди пет минути. — Тя завъртя очи в тон с шегата, но беше притеснена. Според правилата на Морганвил, той беше недосегаем за вампирите, докато се възстановяваше от раната си. Около китката му още бе обвита гривната от болницата — бяла, пластмасова, с гравиран върху нея голям червен кръст, като предупреждение за всеки новопоявил се кръвопиец, че Шейн не е за консумация.

Ако техните посетители спазваха правилата. Нищо не им гарантираше, че господин Бишъп ще ги спазва. Той не принадлежеше към вампирите от Морганвил. Той беше нещо друго.