Рейчъл Кейн: Балът на глупците

— Хей! — извика Ева сърдито. — Нали вървя!

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — подкани я Майкъл. Лицето му, обикновено напомнящо на ангелско, сега изглеждаше изострено и напрегнато. Захлопна вратата, когато всички се озоваха вътре в безопасност. — Добре. Нямаме голям избор. Да направим точно това, което той ни поръча и да се надяваме, че Амели ще оправи всичко, когато дойде тук.

— Аз пък си мислех, че напоследък се изживяваш в ролята на Големия Лош Кръвопиец — промърмори Шейн. — Та това е твоята къща. Не можеш ли просто да ги изхвърлиш навън? — Въпросът бе съвсем уместен, а и Шейн се постара да не прозвучи предизвикателно. Или поне донякъде. Когато влезе в кухнята, Клеър потръпна от студ. Стори й се, че цялата къща все повече изстиваше.

— Сложно е — зае се да обяснява Майкъл. Затърси кафе в кухненските шкафове. — Да, това е нашата къща. — На Клеър й направи впечатление, че натърти на думата нашата. — Но ако откажа гостоприемство на Бишъп, мога да ти гарантирам, че ще ни срита задниците.

Шейн се облегна на печката и скръсти ръце.

— Просто си помислих, че щом сме на твой терен, би трябвало да си по-силен от тях…

— Би трябвало, но не съм. — Майкъл изсипа една лъжица кафе в кафеварката. — Но точно сега не се дръж като задник… точно сега нямаме време за това.

— Не се опитвам да се правя на задник, пич. — Клеър бе готова да се закълне, че в момента той наистина го мислеше. Майкъл също го разбираше и хвърли извинителен поглед към Шейн. — Само се опитвам да си обясня доколко надълбоко сме се накиснали в бозата. Не че те обвинявам, човече. — Поколеба се за миг, преди да продължи: — Как мислиш, имаш ли шанс?

— С всеки друг вампир щях да знам срещу какво съм изправен. Кой е по-силен, кой е по-слаб, дали ще мога да победя в пряк сблъсък, ако се стигне до това. — Майкъл наля вода в кафеварката и я включи, за да се свари кафето. — Но с тези тук знам, че нямам никакъв шибан шанс. Дори само срещу един от тях, да не говорим за тримата, дори и цялата къща да ме подкрепя. Те са опасни, човече. Истински злодеи. Само Амели или Оливър могат да се справят с тях.

— Значи яко сме загазили — заключи Шейн. — Добре е да го знаем.

Ева го избута от пътя си и започна да вади с трясък тигани и тенджери от кухненските шкафове.

— След като няма да се бием, по-добре да приготвим закуската — каза тя. — Клеър, заеми се с яйцата, след като набързо ни произведе в готвачи.

— По-добре това, отколкото ние да сме закуската — изтъкна Шейн, а Ева изсумтя.

— Ти — каза му тя и забучи пръст в средата на износената му тениска. — Ти, господинчо, ще приготвиш соса „грейви“.

— Май си просиш да ни убият, така ли?

— Млъкни. Аз ще се заема с бисквитите и бекона. Майкъл. — Тя се извърна и го изгледа с големите си тъмни очи, силно подчертани с черен молив. — Кафето. И мисля, че ти трябва да си нашето доверено лице тук. Съжалявам, но се налага.

— Като приключа, ще проверя какво правят оттатък — кимна той.

Поверяването на Майкъл на грижите за кафето и шпионирането не бе лишено от смисъл, но за останалите трима оставаше доста работа, а никой от тях нямаше опит като готвач. Клеър се мъчеше с бърканите яйца. Ева с трескав шепот прокле мазния бекон. Това, което сътворяваше Шейн, не приличаше особено на грейви сос.

— Мога ли да помогна?

Всички подскочиха, като чуха този глас, а Клеър се извъртя към кухненската врата.

— Мамо! — Знаеше, че прозвуча паникьосано. Защото наистина беше паникьосана. Въобще бе забравила за родителите си — те бяха дошли с господин Бишъп, а приятелите на Бишъп ги бяха настанили в салона в предната част на къщата, който рядко се използваше. В цялата тази зловеща поредица от събития господин Бишъп неизменно засенчваше всички останали.

Но сега на прага на кухнята се бе изправила нейната майка, плахо усмихната, и изглеждаше… уязвима. И изтощена.

— Госпожо Денвърс! — Ева скочи и се втурна към нея, за да я покани да седне край кухненската маса. — Не, не. Ние само… — приготвяме храната. Нали и вие още не сте яли? А господин Денвърс?

Майка й изглеждаше уморена. Личаха си всичките й четирийсет и две години, макар и да не ги признаваше. Около очите и устата имаше бръчици, които Клеър не помнеше. И това я разтревожи.

— Той е… — Майката на Клеър се намръщи, сетне притисна длан към челото си. — Ох, как ме боли главата. Съжалявам. Какво каза?

— Попитах за съпруга ви — повтори Ева. — Къде е той?

— Аз ще го потърся — заяви Майкъл тихо. Измъкна се от кухнята, грациозен и бърз като всеки вампир — но поне беше техният вампир. Ева настани майката на Клеър край масата, двете с Клеър си размениха безпомощни погледи и Ева забъбри нервно за дългото шофиране до Морганвил, за приятната изненада от преместването им в града и колко ще се радва Клеър, като бъде по-близо до тях и така нататък, и така нататък.