Сара Маас - Кралица на сенките

– И защо реши, че проявявам интерес към нея? – попита небрежно тя.

Аробин сви широките си рамене.

– Човек не бива да вярва на клюки, но преди около месец от Вендлин се чу новина, че една изгубена кралица спретнала доста зрелищно посрещане на вражески легион от Адарлан. Всъщност, ако не се лъжа, прозвището, което изтънчените ни приятели от империята са ù отредили, е „огнедишаща кралска кучка“.

В интерес на истината, това ù се стори забавно – дори ласкаещо. Знаеше, че рано или късно ще плъзне мълва за сблъсъка ù с генерал Нарок и тримата други валгски принцове, пропълзели като змии в човешки тела. Просто не беше подозирала, че ще се случи толкова скоро.

– В наши дни хората вярват на какво ли не.

– Така си е – съгласи се Аробин.

В отсрещния край на пивницата тълпа пияници изрева възторжено на бойците в ямата. Кралят на асасините обърна поглед към тях с бледа усмивка на лице.

От почти две години Елин не се беше нареждала сред същата тази тълпа, наблюдавайки как Сам предизвиква значително по-слаби бойци, за да припечели достатъчно пари за бягството им от Рифтхолд и Аробин. Няколко дни по-късно тя се озова в затворнически фургон на път към Ендовиер, а Сам...

Така и не разбра къде бяха погребали Сам, след като Рурк Фаран – протеже на Йоан Джейн, разбойническия главатар на Рифтхолд – го бе изтезавал и убил. Тя уби Джейн собственоръчно, запращайки кинжал в месестото му лице. А Фаран...

По-късно научи, че Фаран намерил смъртта си в ръцете на телохранителя на Аробин – Уесли, като отмъщение за стореното на Сам. След това пък Аробин бе убил Уесли, за да изглади взаимоотношенията между Гилдията на асасините и разбойническия главатар. Не че това я засягаше. Поредният дълг.

Можеше да почака, беше се заредила с търпение.

– Значи вече работиш от тук? Какво стана с Крепостта? – продължи тя с равен тон.

– Някои клиенти – провлачи Аробин – предпочитат срещи на публични места.

Крепостта им действа леко притеснително.

– Явно клиентът ти е новобранец, щом не е поискал да се срещнете в някоя от горните стаи.

– Няма ми чак такова доверие. Предпочете приземния етаж.

– В такъв случай явно не познава „Подземието“.

Доколкото знаеше, Каол наистина не бе идвал тук. Тя самата взе решение да не му разкрива колко време е прекарала в този бордей. Както и доста други неща.

– Защо просто не ме попиташ за него?

Елин задържа изражението си неутрално, безизразно.

– Клиентите ти не ме интересуват. Ти реши дали да ми кажеш.

Аробин отново сви рамене по обичайния си очарователен и небрежен начин.

Играеше си с нея. Щеше да запази тази информация за някой друг път, когато можеше да му е полезна. Нямаше значение дали е ценна, или не, просто му харесваше да е с едни гърди напред.

Накрая въздъхна.

– Толкова много неща искам да те попитам, да узная.

– Хм, изненадваш ме. Признаваш си, че не знаеш всичко?

Той облегна глава на дървената ламперия и червената му коса просветна като прясна кръв. Явно като един от главните вложители в „Подземието“ не чувстваше нужда да крие лицето си. Никой – дори кралят на Адарлан – не би посмял да го погне.

– Положението е доста окаяно, откакто ни напусна – продължи той с тих глас.

Напусна. Сякаш по своя воля бе отишла в Ендовиер, сякаш не той отговаряше за това, сякаш просто беше заминала на почивка. Познаваше го твърде добре.

Още опипваше почвата, макар той самият да я бе извикал тук. Идеално.

Надникна към плътния белег върху дланта ù – доказателство за клетвата ù към Нехемия да освободи Ейлве. Той изцъка с език.

– Сърцето ми се свива, като гледам толкова много нови белези по теб.

– Аз пък си ги харесвам – отвърна искрено тя.

Аробин се намести върху пейката – умишлено движение като всяко друго – и светлината попадна върху назъбения белег, проточващ се от едното му ухо чак до ключицата.

– И този ми харесва – заяви тя с мрачна усмивка. Това обясняваше разкопчаната туника.

Аробин махна грациозно с ръка.

– Подарък ми е от Уесли.

Напомняше ù съвсем невинно на какво е способен, какво е готов да понесе.

Уесли беше един от най-умелите бойци, които познаваше. Щом той бе загубил битката с Аробин, едва ли някой можеше да го надвие.

– Първо Сам – подхвана тя, – после аз, накрая и Уесли. В какъв тиранин си се превърнал само. В Крепостта останал ли е някой друг, освен скъпоценния Терн, или си елиминирал всички дразнители? – Тя надникна към Терн на бара, а после и към другите двама асасини, които седяха на различни маси в другия край на помещението и се преструваха, че не следят всяко нейно движение. – Е, поне Хардинг и Мулин още са сред живите. Но пък те винаги са били толкова вещи в подмазването, че едва ли някога би им светил маслото.