Сара Маас - Кралица на сенките

– Предположих, че е само въпрос на време някое от кучетата на Аробин да ме надуши – отбеляза тя.

Терн също се облегна на тезгяха и ù хвърли пресилено ведра усмивка.

– Ако паметта не ме лъже, винаги си била любимата му кучка.

Тя се подсмихна и обърна лице към него. Терн беше висок колкото нея, а слабото телосложение му позволяваше да се промъква със смущаваща лекота дори в строго охранявани места. Щом го видя, кръчмарят се поотдръпна настрани.

Терн кимна през рамо към тъмното дъно на грамадната пивница.

– Последната маса до стената. Тъкмо приключва с един клиент.

Тя надникна в обозначената посока. Две от страните на „Подземието“ бяха обточени с ниши, зад чиито нищожни завеси се подвизаваха проститутките. Елин обходи с бегъл поглед гърчещите се тела, изпитите лица на жените, чакащи да изкарат хляба си в тоя пъклен коптор, и мъжете, които следяха събитията от близките маси – стражи, воайори и сводници. В най-далечния ъгъл бяха скътани и няколко дървени сепарета.

Точно тях наблюдаваше скришом още с пристигането си.

Под масата на най-затъмненото проблясваха лъснатите ботуши на нечии опънати крака. Втори чифт ботуши, износени и кални, се бяха залепили на пода срещу първия, сякаш клиентът се гласеше да хукне нанякъде. Или, в случай че беше отчаяно глупав, да скочи на бой.

Определено беше достатъчно глупав да изтъпанчи личния си страж на видимо място, като същински маяк, оповестяващ важното събитие, което протичаше в последното сепаре.

Въпросният страж бе закачулено слабо момиче, въоръжено до зъби, което стоеше облегнато на близката дървена колона, и копринената му, дълга до раменете тъмна коса проблясваше на смътната светлина, докато оглеждаше бдително пивницата. Беше твърде сковано за случаен посетител. Не носеше униформа нито герб или магически символи. Съвсем нормално, предвид тайното естество на срещата.

Клиентът очевидно смяташе, че е по-безопасно да обсъждат делата си тук, макар че подобни събития обикновено се състояха или в Асасинската крепост, или в някоя от затънтените странноприемници, собственост на самия Аробин.

Явно не подозираше, че бившият ù господар е голям вложител и в „Подземието“ и само с едно кимване металните врати щяха да се затворят, а клиентът и стражът му нямаше да си тръгнат оттук.

Все пак оставаше въпросът защо Аробин се бе съгласил на среща точно на това място.

Елин впери поглед в мъжа, съсипал живота ù най-безпощадно.

Стомахът ù се сви на топка, но тя се усмихна на Терн.

– Знаех си, че каишката не е прекалено дълга.

Елин се оттласна от тезгяха и си запроправя път през тълпата, преди асасинът да е успял да каже друго. Усещаше острия му поглед, закован точно между лопатките на раменете ù, и знаеше, че умира от желание да забие късата си сабя там.

Затова му показа среден пръст през рамо, без дори да погледне назад.

Свирепата му тирада от ругатни беше много по-приятна музика за ушите ù от пиянските ритми, които се носеха из помещението.

Запечатваше в съзнанието си всяко лице по пътя към сепарето, всяка маса с гуляйджии, престъпници и работници. Телохранителката на клиента вече я наблюдаваше, прокрадвайки ръка към сабята в ножницата си.

Не съм твой душманин, но все пак добър опит.

Елин почти се изкуши да се подсмихне в лицето ù. И навярно щеше да го стори, ако не беше изцяло съсредоточена върху краля на асасините. Върху онова, което я очакваше в уединеното дървено сепаре.

При всички случаи се усещаше готова – или толкова готова, доколкото можеше да е. Дълго време бе планирала тази среща.

По време на океанското пътешествие си даде един ден за почивка и мисли по Роуан. С принца на елфите вече ги свързваше кръвна клетва и чувстваше липсата му като болка в отрязан крайник. Усещаше се по този начин дори когато не можеше да си поеме дъх от работа и беше напълно безполезно да страда по своя каранам, който несъмнено би сритал задника ù за това.

Още на втория ден от раздялата им даде на корабния капитан една сребърна монета в замяна на молив и няколко листа. После се заключи в тясната си каюта и започна да пише.

В този град се подвизаваха двама от мъжете, опропастили нейния живот и този на близките ù хора. Нямаше да напусне Рифтхолд, докато не погребеше и двамата.

Затова изписа множество страници с бележки и идеи, съставяйки списък с имена, места и мишени. Запамети всяка стъпка от плана си и незабавно изгори листовете с бушуваща из вените ярост. Когато от тях остана само пепел, отвори илюминатора и я разпиля над необятния нощен океан.