Сара Маас - Кралица на сенките

След малко се озова пред четири тунела, които се пресичаха, и забави крачка, хващайки дръжките на кинжалите. Първите два бяха най-безопасни, третият – онзи, който щеше да я срещне с капитана, ако се беше отправил към двореца, – беше по-тъмен, но пък широк. А четвъртият... четвъртият водеше на югоизток.

Нямаше нужда от елфическите си способности, за да разбере, че мракът, пропил югоизточния тунел, не беше най-обикновена липса на светлина. Лунните лъчи, проникващи откъм уличните решетки, не преминаваха през него. От дълбините му не се чуваха никакви звуци, дори топуркането на плъхове.

Поредният трик на Аробин – или пък беше подарък? Смътните звуци, които преследваше от самото начало, идваха оттук. Дирите обаче секваха.

Доближи се с тихи, котешки стъпки до линията, където вялата светлина преминаваше в непрогледна тъмнина. Взе едно камъче и го захвърли в пълния мрак.

Не се долови очакваният тропот от сблъсъка му със земята.

– На твое място не бих рискувала.

Елин се обърна към хладния женски глас и килна ножовете си в по-удобен за вадене ъгъл.

Закачулената телохранителка от „Подземието“ стоеше облегната на стената на двадесетина крачки от нея.

Е, поне единият от тях беше тук. А що се отнасяше до Каол...

Елин тръгна към нея с изваден нож, отчитайки всяка подробност от вида ù.

– Аз пък не бих те посъветвала да се прокрадваш така зад непознати хора в каналите.

Като я наближи, жената вдигна ръце пред себе си – фини, но белязани. Кожата им изглеждаше загоряла от слънцето дори под восъчното сияние на уличните лампи над тях. Щом беше успяла да се промъкне толкова близо до нея, значи имаше опит в боя, шпионството или и в двете. Естествено, че имаше опит. Нали Каол ù беше поверил кожата си в пивницата. Но защо не го виждаше сега.

– Долнопробни бордеи и зловонни канали – рече Елин, без да сваля ножовете. – Приказен живот водиш, а?

Младата жена се отлепи от стената и мастиленочерната ù коса се люшна под сенките на голямата качулка.

– Не всички имаме щастието да работим за краля, шампионе.

В този момент я разпозна. Въпросът беше дали е казала на Каол и къде е той.

– И мога ли да попитам защо е рисковано да хвърлям камъни в тунела?

Телохранителката посочи тунела зад себе си – осветен и просторен.

– Ела с мен.

Елин се засмя.

– Ще трябва да се постараеш малко повече.

Стройната жена пристъпи към нея и лунните лъчи озариха покритото ù с качулка лице – красиво, макар и намръщено. Навярно беше с две-три години по- голяма от нея.

– Преследват те двадесет стражи – подхвана с безизразен глас непознатата – и имат достатъчно акъл да слязат тук в най-скоро време. Съветвам те да тръгнеш с мен.

Елин се изкуши да я посъветва да върви по дяволите, но вместо това ù се усмихна.

– Как ме намери? – Не че я интересуваше, просто искаше да я опознае още малко.

– Случайно. Тази вечер съм на патрул и като излязох на улицата, видях новите ти приятелчета. Обикновено, засечем ли човек из каналите, първо удряме, после питаме.

– И кои сте „вие“? – попита любезно Елин.

Жената просто тръгна по осветения тунел, без да обръща внимание на ножовете в ръце ù. Ясно, арогантна и глупава.

– Можеш да тръгнеш с мен, шампионе, и да научиш някои полезни неща или да останеш тук и да видиш какво е събудил камъкът ти.

Елин претегли думите ù, както и случките от изминалата нощ. По гръбнака ù полази студена тръпка, ала реши да последва телохранителката, прибирайки кинжалите в ножниците им.

Докато крачеха през каналната мръсотия, Елин се възползва от тишината, за да възвърне силите си.

Жената свърна с бързи, плавни стъпки по друг тунел, а после и по още един.

Елин вписваше всеки завой, всяка отличителна черта, всяка решетка в мисловната си карта.

– Как ме разпозна? – попита накрая Елин.

– Виждала съм те из града преди няколко месеца. В „Подземието“ не те познах веднага заради червената коса.

Елин я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Може би не знаеше кой всъщност е Каол. Нищо чудно да е използвал друго име пред нея, макар и непознатата да твърдеше, че е наясно какво търси Елин в каналите.

– Защо те преследват стражите? – попита жената със спокоен глас. – Защото и те са те разпознали или заради боя, който цяла вечер чакаш да спретнеш в пивницата?

Точка за телохранителката.

– Ти кажи. За капитан Уестфол ли работят стражите?

Тя се изсмя тихо.

– Не, онези стражи не са под негово командване.