Сара Маас - Кралица на сенките

Тя свърна към една купчина счупени щайги и разнородни боклуци, струпана до стената на тухлена сграда и достатъчно висока, че ако се покатери по нея, да достигне прозореца на около метър над върха ù.

Забързаните стъпки и гневните крясъци я наближаваха. Проклетите стражи трябваше да летят като вятъра, за да дишат във врата ù през цялото време.

По дяволите!

Тя скочи върху щайгите и купчината се залюля под тежестта ù. Краката ù се движеха прецизно, ловко, балансирано. Една грешна стъпка и щеше да пропадне през гнилото дърво или да събори цялата планина от боклуци на земята. Щайгите стенеха под нея, но тя продължи да се изчаква все по-нагоре и по-нагоре, докато не достигна върха, откъдето скочи към изпъкналия перваз.

Пръстите ù изреваха от болка, впивайки се толкова силно в тухлата, че ноктите ù се счупиха под ръкавиците. Тя стисна зъби, набра се и прехвърли тялото си през отворения прозорец.

Позволи си да огледа тясната кухничка за момент – беше тъмна и спретната, а в малкото коридорче отвъд нея гореше свещ. Хвана дръжките на ножовете си и хукна към него, докато виковете от тясната уличка отдолу наближаваха все повече и повече.

Нечий дом – намираше се в нечий дом и водеше онези мъже след себе си. Спусна се по коридора и дървените греди на пода заскърцаха под ботушите ù.

Имаше две спални – и двете обитавани. Мамка му! Мамка му!

В първата на мръсни дюшеци се бяха проснали трима възрастни. Още трима спяха в съседната стая – жената се надигна в леглото си, когато Елин профуча по коридора.

– Не ставай – изсъска тя. Само това успя да каже, преди да достигне третата врата, затисната със стол под валчестата дръжка. Така се предпазваха от крадци в бедните квартали.

Грабна стола и го запрати по стената на тесния коридор, където щеше да забави преследвачите ù поне с няколко секунди. После дръпна рязко вратата и мижавата ключалка се изтръгна от гнилото дърво с пращене. Накрая метна една сребърна монета през рамо, за да плати за щетите... и за по-здрава ключалка.

Озова се пред общо стълбище, чиито дървени стъпала бяха потъмнели и изгнили. Нямаше никакво осветление.

Мъжки гласове проехтяха опасно близо зад нея, а откъм дъното на стълбището долетя силен тропот.

Елин хукна нагоре по витата стълба. Вече чувстваше дъха си като парчета стъкло в дробовете. Като подмина третия етаж, стълбището започна да се стеснява и...

Блъсна капака на покрива, без да пази тишина. Мъжете вече знаеха къде е. Приятният нощен въздух я обгърна и тя загълта от него с пълно гърло, оглеждайки покрива и улиците отдолу. Задната беше твърде широка, булевардът отляво не вършеше работа, но... ето. Недалеч имаше канална шахта. Съветвам те да се отбиеш до югоизточната част на тунелите още тази вечер. Там може да намериш човека, когото издирваш.

Знаеше за кого говори Аробин. Още един малък подарък от него – поредният елемент от играта им.

Спусна се по водосточната тръба от едната страна на сградата с котешка ловкост. Над нея виковете се усилваха. Бяха достигнали покрива. Тя скочи в локва с отчетлива миризма на пикня и хукна още докато костите ù трепереха от сблъсъка със земята.

Като наближи шахтата, падна на колене и пролази последните няколко метра до металната решетка, която отвори с едно тихо, бързо и сръчно движение.

За щастие, каналът отдолу беше празен. Смрадта обаче я нападна мигновено и тя едва сдържа импулса си да повърне.

Когато стражите надникнаха от ръба на покрива, нея вече я нямаше.

Елин ненавиждаше каналите.

Не защото бяха мръсни, вонящи и пълни с гнусни твари. Всъщност ù предлагаха доста удобен начин да се придвижва незабелязано из Рифтхолд.

Намрази ги, откакто един телохранител, чийто господар планираше да я убие, я завърза там и я остави да умре. Каналите се наводниха и след като успя да освободи крайниците си, преплува – да, преплува – зловонната вода до изхода. Но той се оказа затворен. Чист късмет беше, че Сам успя да я спаси, но не и преди Елин да се нагълта с предостатъчно канална мръсотия.

Почувства се чиста чак след дни и незнайно колко вани. И безкрайно повръщане.

Затова, щом слезе в канала и дръпна решетката над себе си, усети, че за пръв път тази вечер ръцете ù треперят. Насили се да превъзмогне страха и пое с наострени уши през огрените от смътна лунна светлина тунели.

Тунелът в югоизточна посока беше голям и древен, един от основните ръкави на канализационната система. Навярно съществуваше още от времето, когато Гавин Хавилиард бе решил да изгради столицата по течението на Ейвъри. От време на време спираше да се поослуша, ала от преследвачите ù нямаше и следа.