Сара Маас - Кралица на сенките

Или щяха да го екзекутират по време на някое зрелищно събитие, организирано специално в негова чест, или щеше да си пукне в тая воняща, влажна килия от инфекцията, която бавно, но сигурно унищожаваше тялото му.

Беше започнала като малка рана от едната страна на тялото му, придобита преди три седмици, докато се беше съпротивлявал на кръволока, убил Сорша. Успя да укрие от стражите кървавия разрез между ребрата си с надеждата, че ще умре или от кръвозагуба, или от инфекция, преди кралят да е имал възможност да го използва срещу Елин.

Елин. Екзекуцията му щеше да е капан за нея, примамка. А той нямаше намерение да го позволи.

Просто не беше очаквал да боли чак толкова.

Скриваше треската от презрително ухилените стражи, които го хранеха и пояха два пъти дневно, като се преструваше, че бавно потъва в мълчалива депресия, и ги залъгваше, че са успели да прекършат пресметливото, ругаещо животно.

Проклетите страхливци не смееха да се доближат до килията му и не забелязваха, че е спрял да се бори с веригите, които не му позволяваха да направи повече от няколко крачки. Не забелязваха, че вече почти не се изправя, освен по физиологични нужди. Подобен разпад не беше новост за тях.

Поне не му натрапиха от онези нашийници, макар че видя такъв до кралския престол в нощта, когато всичко отиде по дяволите. Можеше да се обзаложи, че нашийникът от Камъни на Уирда е предвиден за сина на краля – и се молеше принцът да му се е опълчил.

Едион се намести върху леглото от плесенясало сено и едва сдържа вопъла си, когато болката избухна в ребрата му. Ставаше все по-зле и по-зле с всеки изминал ден. Рядката му елфическа кръв беше единственото нещо, което го държеше жив и се бореше отчаяно да го изцери, но скоро инфекцията щеше да надвие дори безсмъртната благодат във вените.

Щеше да е такова облекчение, такова блаженство да знае, че не могат да го използват срещу нея и че скоро ще види онези, които тайно бе съхранявал в натрошеното си сърце толкова години наред.

Затова преглъщаше треската, жестокото гадене и агонията. Скоро – съвсем скоро Смъртта щеше да го приветства.

Само се надяваше Смъртта да пристигне преди Елин.

В крайна сметка май се очертаваше да пролеят нейната кръв, осъзна Елин, докато препускаше по криволичещите улици на бедния квартал. Беше прибрала окървавените си кинжали в ножниците им, за да не оставя следа от алени капки след себе си.

Благодарение на месеците, прекарани в тичане из Камбрийските планини с Роуан, дишането ù оставаше стабилно, а съзнанието ù – бистро. Явно след сблъсъка с кожоходите, спасяването от древни същества с размерите на малки колиби и изпепеляването на четирима демонски принцове, двадесетте души по петите ù вече не можеха да я уплашат.

Но въпреки това ù причиняваха значително неудобство, което навярно нямаше да доведе до нищо хубаво за нея. От Каол нямаше и следа – никой от мъжете, влетели в пивницата, не спомена името му. Не ги познаваше, но веднага усети онова странно излъчване, което бележеше всички, имали допир с порочните Камъни на Уирда. Не видя нашийници и пръстени по тях, но отвътре бяха гнили.

Поне Аробин не я беше предал – само дето ù се струваше малко подозрително, че тъкмо си тръгна, и новата кралска гвардия, не щеш ли, успя да проследи лъкатушния ù път от пристанището до тук. Може би я поставяше на изпитание, за да провери дали способностите ù си оставаха задоволителни, преди да е приела предложението му. Докато се провираше напред през множеството тела, се питаше дали на асасинския главатар му беше хрумнало, че всичко, случило се тази вечер, представляваше изпитание и за самия него и че умишлено бе довела кралските хрътки в „Подземието“. Чудеше се колко ли ще се вбеси, като открие какво е останало от пивницата, която му носеше толкова много пари.

Именно тя пълнеше и хазните на хората, убили Сам – и то с огромно удоволствие. Колко жалко, че настоящият собственик на заведението, бивш служител на Рурк Фаран и търговец на женска плът и опиати, най-случайно се надяна на ножа ù. Неколкократно.

Елин остави „Подземието“ в окървавени руини, което всъщност беше проява на милост от нейна страна. Ако още разполагаше с магията си, навярно щеше да го превърне в пепелище. Само че магическите сили я бяха напуснали и независимо от месеците на сериозни тренировки, усещаше смъртното си тяло тежко и мудно, докато препускаше по поредната затънтена уличка. Широкият булевард, до който водеше обаче, беше твърде осветен и открит.