Сара Маас - Кралица на сенките

По лицето на жената не се появи нито усмивка, нито страх. Като нищо можеше да надвие Роуан по студенокръвност.

– Утре по залез слънце – нареди ù с остър тон Каол. Тя го изгледа свирепо и тръгна с изопнат гръб към тунела. Движеше се като вода.

– Върви и ти – подкани го Елин със стържещ глас. – Върви, помогни им. – Или каквото друго правеше.

Окървавената уста на Каол се стегна в тънка линия.

– Така и ще сторя. Но след малко.

Не я покани да се присъедини към тях. Може би тя трябваше да предложи помощта си.

– Върна се – пророни той. Косата му беше по-дълга, по-занемарена от последната им среща преди месеци. – Това е... Едион... това е капан...

– Знам за Едион. – О, богове, какво можеше да му каже.

Каол кимна отнесено и примигна.

– Изглеждаш... променена.

Тя пипна червената си коса.

– Очевидно.

– Не – отрече той и направи стъпка напред. Само една. – Говоря за лицето ти.

Стойката ти. Просто... – Поклати глава и надникна към тъмнината, от която току-що бяха излезли. – Ела с мен.

Тя го последва. Вървеше бързо, устремено. От другата посока се чуваха ускорените стъпки на спътниците му.

Всички думи, които бе искала да му каже, напираха в главата ù, но тя ги потисна още само за момент.

Обичам те – това ù каза в деня на заминаването ù.

Нейният отговор – Съжалявам.

– Спасителна операция? – попита тя, надничайки през рамо. Никой не ги следваше.

Каол изръмжа утвърдително.

– Някогашните магьосници отново са подложени на гонения. Новите стражи на краля ги държат в тунелите, докато не дойде време за секирата. Тъмнината им харесва, като че ли им вдъхва живот.

– Защо не в затворите? – И те бяха достатъчно тъмни, дори за Валгите.

– Прекалено много хора има там. А не искат никой да вижда какво причиняват на пленниците си преди екзекуциите.

Ледена тръпка полази по гръбнака ù.

– Носят ли черни пръстени? – Той кимна. Сърцето ù едва не спря. – Не ме е грижа колко водят в тунелите. Недей да ходиш там повече.

Каол се засмя.

– Изключено. Спасяваме ги, защото само ние го умеем.

Из канализацията се разнесе миризма на солена вода. Ако броеше правилно завоите, наближаваха Ейвъри.

– Обясни ми.

– Не обръщат внимание на обикновените хора, само на онези с магическо потекло. Дори латентните преносители на магия. – Той погледна косо. – Затова изпратих Рен на север, за да го изведа от града.

Елин се препъна в един камък.

– Рен... Алсбрук?

Каол кимна бавно.

Земята се разтресе под краката ù. Рен Алсбрук. Още една рожба на Терасен.

Жив. Жив.

– Благодарение на Рен разбрахме какво става – продължи Каол. – Проникнахме в една от бърлогите им. Всички впиха очи в него. Нас с Несрин ни пренебрегнаха напълно. Едва се измъкнахме. Още на следващия ден го изпратих в Терасен.

За да събере тамошните бунтовници. Изобщо не му се искаше да тръгва, повярвай ми.

Интересно. Интересно и съвършено безумно.

– Онези неща са демони. Валги. И...

– Изсмукват живота ти, хранят се с душата ти, а накрая те екзекутират публично?

– Това не е шега – озъби се Елин.

Алчните ръце на валгските принцове, хранещи се от нея, още я преследваха в сънищата ù. Всеки път се будеше с писък и търсеше елфическия воин, който беше далеч от нея, за да ù напомни, че са оцелели, измъкнали са им се.

– Знам, че не е – увери я Каол. Очите му отскочиха към дръжката на Голдрин, която се подаваше иззад рамото ù. – Нов меч?

Тя кимна. Помежду им вече имаше по-малко от метър – метър и месеци на тъга и омраза. Месеци на лазене в бездната, в която той я беше бутнал. Но сега... сега едва се сдържаше да не му се извини. Не за белега по лицето му, а за това, че сърцето ù бе оздравяло – все още напукано тук-там, но оздравяло – и той... нямаше място в него. Не и както някога.

– Разбрал си коя съм – пророни тя, съзнавайки колко се отдалечаваха съмишлениците му.

– В деня, когато ме напусна.

Очите ù обходиха тъмнината зад тях. Засега нямаше никого.

Той не пристъпи към нея – като че ли нямаше никакво желание да я прегърне или целуне, или дори да я докосне. Бунтовниците свърнаха в един по-малък тунел, който водеше право към порутеното пристанище в бедняшкия квартал.

– Измъкнах Лапичка – обяви Каол след миг мълчание.

Елин опита да прикрие вълнението си.

– Къде е?

– В безопасност. Бащата на Несрин държи няколко успешни пекарни в Рифтхолд и изкарва достатъчно, за да си подсигури извънградска вила в полите на планината. Обеща, че служителите му ще се грижат тайно за нея. Май ù е доста забавно да тормози овцете. И... съжалявам, че не можах да я задържа тук, но всичкото това лаене...