Сара Маас - Кралица на сенките

– Разбирам – прошепна тя. – Благодаря ти. – После килна глава настрани. – Дъщерята на земевладелец е станала бунтовница?

– Несрин е в градската стража против волята на баща си. Познаваме я от години.

Това не отговаряше на въпроса ù.

– И може да ù се има доверие?

– Както ти сама каза, всички вече щяхме да сме мъртви, ако изпълняваше заповеди на краля.

– Да.

Елин преглътна сухо, прибра кинжалите в ножниците им и свали ръкавиците си... само и само да се занимава с нещо. Тогава обаче Каол видя празния пръст, където някога бе стоял пръстенът с аметист, подарък от него. Кожата ù беше напоена с кръвта, просмукала се през плата на ръкавиците – червена и черна, воняща на смърт.

Каол впери поглед в празното място, а когато очите му отново се вдигнаха към нейните, дъхът ù пресекна. Той спря пред входа на тесния тунел. Тук се разделяха. Явно не искаше да го следва по-натам.

– Имам много да ти казвам – обади се преди него тя. – Но май предпочитам първо да чуя твоята история. Как си се озовал тук, какво се е случило с Дориан.

И Едион. Всичко. – Защо тази вечер имаше среща с Аробин.

Крехката топлина по лицето му отстъпи място на студена, решителна гримаса – и сърцето ù се пропука леко. Очевидно историята му нямаше да е приятна.

Сега обаче каза само:

– Чакай ме след четиридесет минути – и ù даде един адрес в бедняшкия квартал. – Първо трябва да си свърша работата. Не изчака отговора ù, а направо хукна по тунела след приятелите си.

Елин все пак го последва.

Елин клечеше на един покрив и оглеждаше пристанището, когато Каол и спътниците му наближиха малката лодка. Моряците не смееха да пуснат котва, само я вързаха за един от изгнилите колове, колкото бунтовниците да им предадат изнемощелите жертви. После загребаха с всички сили по тъмните извивки на Ейвъри, навярно към някой по-голям кораб при устието ù.

Каол даде бързи нареждания на бунтовниците, след което Несрин го дръпна настрана. Двамата проведоха кратък, отривист спор за нещо, после капитанът тръгна сам, а Несрин и останалите се отправиха в обратната посока, без дори да погледнат назад.

Каол извървя една пресечка, а на следващата Елин се спусна тихо до него. Той дори не потрепна.

– Трябваше да се досетя.

– Да, трябваше.

Капитанът стегна челюсти, но продължи да върви.

Елин плъзна поглед по спящите нощни улици. Няколко дрипави хлапаци профучаха край тях и ù стана чудно дали не са наемници на Аробин и нямаше ли да му докладват, че са я видели на няколко пресечки от някогашния ù дом. Не смяташе за нужно да крие от него действията си – и бездруго не искаше.

Тукашните къщи бяха разнебитени, но не и напълно рухнали. Работническите семейства явно полагаха грижи за тях. Като се имаше предвид близостта им до реката, навярно ги обитаваха рибари, пристанищни работници и дори роби, чиито господари им плащаха наема. В картината нямаше нищо обезпокоително – нито скитници, нито сводници, нито дребни джебчии.

Напротив – даже изглеждаше идилично... за бедняшки квартал поне.

– Няма да те зарадвам с историята си – подхвана накрая капитанът.

Елин остави Каол да говори, докато вървяха през бедняшкия квартал, а сърцето ù се късаше с всяка негова дума.

Разказа ù за запознанството си с Едион и работата си с него, а после и за това как кралят бе заловил братовчед ù и бе подложил Дориан на разпит. Едва се сдържа да не го разтърси и да го попита как бе могъл да постъпи така безразсъдно и глупаво, да реагира толкова късно.

Тогава Каол стигна до обезглавяването на Сорша и думите започнаха да излизат по-тихо, по-насечено от устните му.

Чак сега научаваше името на лечителката, колкото и пъти да я беше шила и съживявала. А Дориан я бе загубил завинаги... Елин преглътна тежко.

Разказът ставаше все по-горчив.

Каол ù сподели как Дориан го е измъкнал от двореца. Беше жертвал себе си, разкривайки силите си на краля. Тялото ù трепереше толкова неудържимо, че пъхна ръце в джобовете си и стисна устни, за да заключи думите си. Но те продължиха да танцуват в черепа ù, да се въртят във вихрени кръгове.

Трябваше да изведеш Дориан и Сорша от двореца още в деня, когато кралят обезглави онези роби. Никаква поука ли не си взе от смъртта на Нехемия?

Наистина ли си въобразяваше, че можеш да спечелиш с незасегнато достойнство, без никаква саможертва? Не биваше да го оставяш там. Защо му позволи да се изправи сам срещу краля? Как можа, как можа, как можа?