Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

— Значи тръгваш на сутринта?

Той кимна.

— Съмнявам се, че ще се видим преди да потегля, затова се сбогувам сега. Направихте невъзможното, Ариста — извинете — Ваше Височество.

— Ариста е добре — каза му тя. — Ще ми липсваш.

Само това можа да каже. Думите бяха твърде дребни, за да изразят такава огромна благодарност.

Той отвори уста, но се поколеба. Усмихна се и каза:

— Пазете се, Ваше Височество.

В съня си Тракия виждаше звяра да се приближава към баща й. Той стоеше с гръб към чудовището и й се усмихваше топло. Опита се да изкрещи предупреждение, ала можа да издаде само приглушен стон. Искаше да размаха ръце и привлече вниманието му към опасността, ала крайниците й бяха налети с олово и отказваха да се подчинят. Опита се да изтича до него, но краката й бяха залепнали.

Звярът се движеше без проблеми.

Втурна се надолу по хълма. Бедният й татко не забелязваше, макар че земята се тресеше под чудовището. То го глътна на една хапка, а тя падна, като че някой бе пронизал сърцето й. Строполи се на тревата, мъчейки се да диша. Звярът приближаваше към нея, решен да довърши работата си, идващ да я погълне — краката му скърцаха все по-силно и по-силно.

Тя се събуди, обляна в пот.

Лежеше по корем, заровила глава във възглавницата. Мразеше да спи. Спането пораждаше кошмари. Винаги стоеше будна колкото бе възможно повече, много нощи седейки на пода пред прозорчето, гледайки звездите и вслушвайки се в околните звуци. Цяла жабешка симфония крякаше в рова, съпровождана от хора на щурците. Край малката й зирка понякога прелитаха светулки. Ала все някога сънят я оборваше.

Един и същи сън всяка нощ. Стоеше на хълма, баща й не подозираше за надвисналата над него смърт, а тя не можеше да стори нищо, за да му помогне. Ала тази нощ сънят бе различен. Обикновено кошмарът приключваше с поглъщането й от чудовището, но сега се събуди по-рано. Имаше и друго различие. Тази нощ звярът бе издавал скърцащ звук. Това изглеждаше странно дори и за сън.

Тогава го чу отново. Звукът долиташе през прозореца.

Скръц… скръц… скръц!

Имаше и други звуци, разговори. Гласовете бяха тихи, ала се носеха откъм двора. Тя отиде до прозореца и надникна. Дузина мъже теглеха кола, чиито огромни дървени колела проскърцваха при всяко превъртане. Колата представляваше голяма кутия с решетъчен прозорец. В подобни каруци превозваха лъвовете за пътуващите циркове. Мъжете бяха облечени в алено-черни униформи. И друг път бе виждала тази разцветка — в Далгрен.

Един от тях изпъкваше. Беше висок и строен, с лъскава черна коса и добре оформена брада.

Колата спря и рицарите се събраха.

— Нали е окован? — чу един от тях да казва.

— Защо? Страх ли те е?

— Той не е магьосник — смръщи се високият. — Не може да те превърне в жаба. Силата му е политическа, не мистическа.

— Луис, дори Салдур каза да не го подценяваме. Легендите говорят за странни умения. Той е полубог.

— Вярваш твърде много в църковните доктрини. Ние сме протектората на вярата. Не трябва да тънем в суеверие като неграмотните селяци.

— Това звучи богохулствено.

— Истината никога не може да звучи богохулно, стига да е придружена от разбиране на доброто и правилното. Истината е нещо могъщо, като арбалет. Няма да дадеш зареден арбалет на някое хлапе и да го пратиш да си играйка, нали? Така биват убити хора, стават нещастни случаи. Истината трябва да бъде скрита, достояние само на онези, които са в състояние да я понесат. Това — това светотатствено съкровище в кутия — е истина, която повече от всички други трябва да остане скрита. Никога вече не трябва да види дневна светлина. Ще я погребем завинаги и върху нея ще изградим нова, величествена империя, която ще засенчи предната и ще отмие греховете на дедите ни.

Тя гледаше как отварят задната част на колата и изваждат мъж. Черна качулка покриваше лицето му. Вериги стягаха ръцете и глезените му, ала мъжете го наобикаляха внимателно, сякаш можеше да експлодира всяка минута.

С по четирима души от двете му страни, те го преведоха през градината и изчезнаха от полезрението й.

Тя гледаше как изтеглят обратно колата и затварят вратата. Повече от час Модина се взираше в празната градина, докато най-сетне отново заспа.

Каретата подскачаше по грубия, неравен път, следвайки ивица сребристо нощно небе сред издигащите се наоколо дървета. Дрънченето на сбруите, тътнежът на копитата и тракането на колелата изпълваха света. Нощният въздух бе напоен с миризмата на езерна вода и скункс.