Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

Аркадиус, доктор на вълшебните науки, надникна през прозореца и затропа с бастуна си по покрива, докато кочияшът не спря.

— Какво има? — викна той.

— Тук е добре — отвърна възрастният мъж, нарамвайки торбата си.

— Моля?

— Слизам тук — Аркадиус отвори вратичката и внимателно пристъпи на пустия друм. — Да, тук бива.

Затвори вратата и леко потупа стената на каретата, като че беше кон.

Отиде отпред. Кочияшът седеше с вдигната яка, а ниско над ушите си бе нахлупил обезформена шапка. Между бедрата си стискаше затапена стомничка.

— Но тук няма нищо, сър — настоя той.

— Не говори глупости, разбира се, че има. Ти си тук, нали така? Аз също — Аркадиус отвори торбата си. — И я виж, около нас има прекрасни дървета, както и този отличен път.

— Но сега е посред нощ.

Аркадиус вдигна глава:

— Погледни само това великолепно звездно небе. Красота. Познаваш ли съзвездията, добри ми човече?

— Не, сър.

— Жалко — той отброи няколко сребърни монети и му ги подаде. — Всичко е там. Войни, герои, зверове, злодеи… Миналото и бъдещето, положени над главите ни като сияйна карта.

Той насочи пръст.

— Тези четирите ярки звезди оформят Персефона, тя, разбира се, е винаги край Новрон. Ако последваш линията, която прилича на ръката на Новрон, можеш да видиш, как едва се докосват — любовници, жадуващи вечно да бъдат заедно.

Кочияшът също погледна нагоре.

— На мен ми приличат на пръснат прах.

— Както на мнозина други. Твърде много други.

Кочияшът го изгледа и се намръщи.

— Сигурен ли сте, че искате да ви оставя просто така? Мога да се върна, ако искате.

— Няма да е необходимо, но ти благодаря.

— Както желаете. Лека нощ — кочияшът подкара каретата, обърна в едно поле и пое обратно по пътя. Чаткането на конете долиташе все по-тихо, докато не изчезна съвсем в нощните звуци.

Аркадиус стоеше сам, оглеждайки света. Бе минало известно време, откакто за последно професорът бе стоял насред дивотата. Беше забравил колко е шумно. Пронизителният звук на щурците подчертаваше колебливите екове на дървесните жаби, писукащи с равномерния ритъм на сърце. Ветрове разшумоляваха милион листа, копирайки звука на вълните в морето.

Аркадиус закрачи по пътя, прекосявайки пресните дири на каретата. Обущата му вдигаха изненадващо висок шум. Мракът умееше да насочва вниманието към обичайно невидимото и игнорирано. Ето защо нощите бяха тъй ужасяващи. В отсъствие на обсебващата светлина, вратите към другите сетива биваха отворени. За децата мракът означаваше чудовище под леглото. За възрастните — обирджии. За старите хора мрачината бе предзнаменование на наближаващата смърт.

— Дълъг, труден и каменист е пътят, по който крачим на старини — промърмори на краката си.

Спря, достигайки кръстопътен знак. Надясно пътят отвеждаше към РАТИБОР, а желаещите да отидат в АКУЕСТА трябваше да свият наляво. Пристъпи сред високата трева и откри повалено дърво, на което да седне. Свали раницата и я положи на коленете си. Ровейки вътре, извади сладкиш с мед, един от трите, които бе задигнал от странноприемницата. Беше стар, ала ръцете му все още се отличаваха със забележителна ловкост. Ройс би се гордял с него — и не чак толкова, ако узнаеше, че Аркадиус бе платил впоследствие за тях. Все пак седящият край него дебелак щеше да им види сметката, ако не беше посегнал първи. Сега щяха да влязат в употреба, тъй като не знаеше кога…

Чу копитата, преди да види самия кон. Звукът идваше откъм Ратибор. Колкото и малко вероятно да бе някой да е поел на път по това време, сърцето на преподавателя се ускори. Най-сетне ездачът се появи сред дърветата. Беше жена, вдигнала качулката на черното си наметало. Спря при знака.

— Закъсня — рече той.

Тя се сепна, отпускайки се при вида му.

— Не, подраних. Просто ти си подранил още повече.

— Защо си сама? Твърде е опасно. Тези пътища…

— И кого предлагаш да помоля да ме придружи? Да не си увеличил редиците ни?

Тя слезе и върза коня си за знака.

— Трябваше да платиш на някой момчурляк. Все трябва да има неколцина в града, на които се доверяваш.

— Тези, на които се доверявам, не биха помогнали, а на онези, които биха, не се доверявам. Пък и не е чак толкова далече. Надали съм пътувала повече от два часа. Между това място и Ратибор няма много неща.

Той се изправи, още преди тя да е стигнала до него.

— Не е нужно да ставаш.

— Как ще те прегърна иначе? — той го стори. — Кажи сега как си? Много се тревожех.