Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

Тя започна да се изправя, но той я хвана за ръката.

— Това е много важно. Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за нощта, в която е бил роден брат ти.

Тя се поколеба, ала Ейдриън я държеше здраво.

— Вината не беше нейна. Не е имало какво да стори. Всички са били мъртви. Била е изплашена. Кой не би бил!

— Всичко е наред. Не обвинявам майка ти в нищо. Просто искам да зная какво се е случило — той вдигна амулета си. — Това принадлежеше на баща ми. Той е бил там онази нощ.

— Но… — видя в очите й да проблясва разбиране. — Окървавеният мечоносец?

— Да — кимна Ейдриън. — Майка ти още ли живее в града? Мога ли да говоря с нея?

— Почина преди няколко години.

— Знаеш ли какво се е случило? Трябва да зная, много е важно.

Тя се огледа. Когато се убеди, че никой не би могъл да я чуе, каза:

— Една нощ при майка ми дошъл свещеник, търсещ акушерка. Отвел я в странноприемница, където жена раждала. Докато майка ми израждала бебето, на улицата се разразила битка. Мама тъкмо била акуширала първото дете…

— Първо дете?

Миранда кимна.

— Видяла, че и друго е на път, ала тогава в стаята нахлули мъже в черни одежди. Мама се скрила в гардероба. Съпругът се борил, ала те убили жена му, детето и още един мъж, който се притекъл на помощ. Бащата свалил медальона си — като този, който сега носиш — и го положил на врата на мъртвото бебе. Откъм улицата все още долитали звуците на бой и съпругът изтичал от стаята.

— Мама била ужасена. Навсякъде имало кръв, а бедната жена и детето й… Ала събрала кураж да излезе от гардероба. Спомнила си за второто дете, което щяло да умре, ако не направела нещо. Взела нож и го изродила.

От прозореца видяла съпругът да умира, улицата била обсипана с дузина тела. Подгизнал от кръв мечоносец съсичал всички наред. Не знаела какво се случва. Била много изплашена и убедена, че той ще убие и нея. Държейки второто дете, взела медальона от мъртвото бебе и избягала. Престорила се, че бебето е нейно и никога не казала никому за случилото се — освен в предсмъртната си нощ, когато разкри на мен.

— Защо е взела медальона?

— Каза, че го направила, защото бащата искал да го остави на детето си.

— Но ти не вярваш в това?

Тя сви рамене.

— Погледни го — посочи към амулета му. — Направено е от сребро. Майка ми беше много бедна. Ала не го продаде. Накрая му го даде.

— Как се казва брат ти?

Въпросът изглежда я изненада.

— Мислех, че знаеш. Ти беше с националистите, нали?

— Какво общо има…

— Брат ми е водач на националистическата армия.

— О — надеждите на Ейдриън изчезнаха. — Брат ти е командир Паркър?

— Не, казвам се Миранда Гаунт. Дигън е.

Не се беше била, не беше ранена, ала Ариста се чувстваше раздробена. Седеше в довчерашния кабинет на вицекраля. Огромна, претруфена стая, в която бе струпано всичко, оцеляло от пожара в стария кралски дворец. Бе се спуснала нощ, обявила края на най-дългия ден, който някога си спомняше. Спомените от утрото вече бяха отдалечени, случили се преди година, в някой друг живот.

Навън проблясваха огньовете, запалени на площада, където Емъри бе осъден да умре. Той наистина бе умрял, ала мечтата му бе оцеляла, обещанието му се бе изпълнило. Чуваше гражданите на Ратибор да пеят, виждаше сенките им да танцуват. Вдигаха халби в памет на Емъри и празнуваха победата с агнета на шиш. Събиране, определено по-различно от планираното от шерифа.

Ариста седеше в компанията на дузина люде с угрижени лица.

— Настояваме вие да поемете короната на Ренидд — повтаряше доктор Герънд, надвиквайки останалите.

— Съгласен съм — рече Перин. След битката едрият бакалин, определен да води левия фланг, и понесъл много рани, бе станал легендарна фигура. Бе се намерил сред членовете на градския съвет, сформиран от най-висшестоящите оцелели граждани.

Няколко други глави кимнаха. Тя не ги познаваше, ала предположи, че притежават големи ферми или са търговци — всички бяха от простолюдието. Никой от старите благородници не бе останал след имперския преврат, а сега всички империалисти бяха мъртви или затворени. Вицекрал Андроус, свален от длъжност, се намираше в килия, заедно с предалите се стражници. Редица други, сред които и спорилият с Емъри Лейвън, очакваха да бъдат изправени на съд за престъпления срещу гражданите.

След края на битката Ариста бе помогнала за организацията на грижата за ранените. Хората непрекъснато се връщаха при нея с питания за инструкции. Бе ги насочила да погребат телата на онези без близки извън града. Монсеньор Бартоломю отслужи кратка церемония.