Майкъл Съливан - Зимният фестивал

Такива бяха всички от рода Белстрад. Арчибалд си припомни как баща му се бе оплаквал от етичността им. Белънтайнови смятаха, че рицарите трябва да заплатят за отдаваните им привилегии и богатства с безкомпромисна лоялност, изпълнявайки моментално всяка заповед. Белстрадови бяха на друго мнение. Бяха се вкопчили в архаичния идеал, че владетелят — благословен от Марибор — трябва да действа в рамките на Неговата воля. Арчибалд бе сигурен, че Бректън няма да сметне гражданската война по волята на Марибор. Очевидно никое от желанията на графа не попадаше в тази категория.

И все пак бе постреснал регентите. Сега щяха да се отнасят по-внимателно с него. Най-накрая щяха да го уважават, осъзнавайки истинската му важност. Нямаше как да знаят, че той никога не би реализирал заплахите си, така че щяха да се опитат да му замажат очите. Щеше да получи Меленгар, може би дори нещо отгоре.

Тлъстината на херцогинята на Рочел не се ограничаваше единствено до благоутробието ѝ. Тя и съпругът ѝ бяха шишкави, закръглени, с дебели вратове, къси месести пръсти и увиснали бузи, тресящи се при смях. В случая им се налагаше да правят това често и гръмко. Двамата благородници бяха като излети от един и същи калъп, мъжка и женска версия. Сходството спираше единствено при темперамента. Херцогът беше тих. Това пък бе последното нещо, което би могло да се каже по адрес на Лейди Женвиев.

Посещенията ѝ никога не сварваха Амилия неподготвена, тъй като херцогинята сама оповестяваше пристигането си с фанфарния си глас. Поздравяваше всекиго, без значение от класата, с възторжено „Привет! Как сме?“, а резкият ѝ глас кънтеше наоколо. Прегръщаше слуги, пазачи, дори и ловджийската хрътка, ако последната сглупеше да ѝ се завърти наоколо.

Амилия бе присъствала на пристигането на херцога и херцогинята. Салдур също беше там и направи грешката да се опита да обясни защо императрицата не може да приеме посещение. Амилия бе съумяла да се оттегли, но беше убедена, че Салдур не разполагаше със същия късмет и сигурно му е отнело часове. Оттогава Амилия отбягваше херцогинята, тъй като последната бе от неприемащите откази, а секретарката не искаше да повтаря грешката на регента. След три дни късметът най-накрая изневери на Амилия — тъкмо когато напускаше параклиса.

— Амилия, скъпа! — изкрещя херцогинята, втурвайки се към нея, развяла полите на елегантната си рокля. Две месести лапи стегнаха момичето в мечешка прегръдка. — Къде ли не те търсих. Всеки път, щом попитам, ми казват, че си заета. Трябва да те изтощават до смърт!

Херцогинята отслаби прегръдката.

— Бедничката. Позволи ме да те погледна.

Взе ръцете на Амилия и ги вдигна.

— Колко си прекрасна. Но, скъпа, кажи ми, че е ден за пране, а твоите прислужнички изостават. Не, не си прави труда. Убедена съм, че е тъкмо това. И все пак, надявам се нямаш нищо против Лоис, моята кроячка, да ти спретне нещо. Обожавам да давам подаръци, пък и фестивалът наближава. Като те гледам, няма да отнеме нито много плат, нито много време. Лоис ще бъде развълнувана.

Лейди Женвиев хвана Амилия под ръка и я поведе по коридора.

— Ти си същинско съкровище. Но аз виждам, че се отнасят зле с теб. Какво да очаква човек, когато мъже като Етелред и Салдур движат нещата. Ала аз съм тук и всичко вече ще се подреди.

Свиха покрай ъгъл и Амилия се удиви от уменията ѝ да говори толкова бързо, без привидно да си поема дъх.

— О! Влюбих се в поканата, която ми изпрати, и да, зная, че е била твое дело. Всичко това е било твое дело, нали? Накарали са те да планираш цялата сватба. Нищо чудно, че си така заета. Колко безчувствено. Колко жестоко! Но не се притеснявай. Както казах, тук съм, за да ти помогна. Ръководила съм много сватби, всички станаха превъзходни. Имаш нужда от опитен планьор — чародей. Аристократите очакваме показност и поразителност, мразим да бъдем разочаровани. Тъй като това е сватбата на императрицата, тя трябва да бъде по-голяма, по-грандиозна и по-удивителна от всичко досега. Нищо по-малко няма да е достатъчно.

Тя внезапно спря, взирайки се в Амилия.

— Имаш ли гълъби? Трябва да имаш, непременно трябва!

Амилия понечи да отговори, но тревогата отдавна вече бе напуснала лицето на херцогинята. Лейди Женвиев отново закрачи, теглейки секретарката.

— О, не искам да те плаша, скъпа. Все още има предостатъчно време, с подходящата помощ, разбира се. Сега съм тук. Модина ще бъде възхитена от това, което ще постигнем заедно. Просто ще я остави безмълвна.