Майкъл Съливан - Зимният фестивал

Арчибалд се олюля.

— Меленгар е мой! Или ще стане, след като бъде превзет! Кралството беше обещано на мен!

— Да, Арчи, обаче времената се променят. Нуждая се от силен мъж на север, който да защитава границата — Етелред погледна към Бректън. — Ще бъдеш маркиз на Меленгар. И с право, тъй като ти бе отговорен за завземането му.

— Това е нечувано! — изкрещя Арчибалд, удряйки крак. — Имахме сделка. Ти получи короната, а Салдур взе имперската митра. За мен какво остава? Каква е наградата за всички мои саможертви и проляната пот? Ако не бях аз, изобщо нямаше да отдавате Меленгар някому!

— Не се излагай, Арчи — любезно му каза Салдур. — Трябвало е да знаеш, че никога не бихме поверили такава важна земя на теб. Твърде си млад, твърде неопитен, твърде… слаб.

Настъпи мълчание, в което Арчибалд беснееше.

— Е? — Етелред отново се обърна към Бректън. — Маркиз на Меленгар? Велик маршал на империята? Какво ще кажеш?

Сър Бректън не показа никаква емоция.

— Служа на графа на Чадуик, както преди това са служили баща ми и моят дядо. Не изглежда, че той желае това. Ако сте приключили, бих желал да се върна към оркестрирането на армията.

Етелред шокирано се взираше в него.

— Недей да напускаш Акуеста — рече Арчибалд на рицаря. — Може да се нуждая от теб.

— Както желаете, милорд — Бректън отдаде чест и бързо излезе.

Мълчаливо слушаха как стъпките му заглъхват. Лицето на Етелред поаленя, той стисна юмруци. Салдур се взираше в посоката на Бректън с обичайния си раздразнен взор.

— Изглежда не сте преценили непоклатимото му чувство за лоялност, когато сте си кроели плановете — присмя им се Арчибалд. — Но всъщност как бихте могли, след като самите вие не разбирате значението на тази дума? Първо е трябвало да се посъветвате с мен. Щях да ви кажа за резултата. Но вие не го сторихте, нали? Не, защото възнамерявахте именно мен да наръгате в гръб!

— Успокой се, Арчи — рече му Салдур.

— Престани да ме наричаш така. Казвам се Арчибалд! — от устата на графа изхвърча слюнка. — И двамата сте тъй самодоволни и арогантни, ала аз не съм ви пешка. Само една моя дума и Бректън ще обърне армията си към Акуеста — графът посочи към вратата. — Те са му верни — всеки един от жалките кретени. Ще направят каквото той им каже, а както виждате, той боготвори мен.

Белънтайн сви пестници и пристъпи напред, вбесен, че меките му токове не кънтят така гръмко, както тези на Бректън.

— Бих могъл да се сдобия и с подкрепата на крал Олрик. Бих могъл да му върна безценния Меленгар в замяна на останалия Аврин. В десницата си имам северната имперска армия, а в лявата ръка държа остатъка от роялистите. И двама ви мога да помета за по-малко от месец. Така че не ми казвай да се успокоя, Саули ! Писна ми от поучителния ти тон и наглото ти превъзходство. И ти си същият червей като Етелред. Двамата заедно си плетете мрежи, заговорничейки срещу мен. Но този път изглежда сами попаднахте в капана си!

Отправи се към вратата.

— Арчи… тоест, Арчибалд! — викна му Етелред.

Графът не спря, като на прага едва не помете канцлер Бидингс. Последният му хвърли притеснен поглед. Слугите се разбягваха пред Арчибалд, бясно крачещ към вътрешния двор. Изхвърчайки сред ослепителната светлина, подсилена от снега в градината, не бе сигурен накъде да се отправи сега. След няколко мига реши, че не е и от особено значение. Чувстваше се добре да се движи, да изразходва енергия, да се махне. Замисли се дали да поиска коня си. Една дълга езда изглеждаше тъкмо като нещото, от което се нуждаеше, ала беше доста студено. Не искаше да се залута в пустата, изгладнял и замръзнал. Затова се задоволи да крачи напред-назад, проправяйки пъртина в пресния сняг.

Разстройването се обърна в удоволствие при спомена за малката му реч. Харесваше изражението, изникнало върху лицата и на двамата. Не бяха очаквали такъв храбър отговор. Възторгът погълна по-голямата част от гнева му, а движението стопи останалото. Сядайки на една обърната кофа, отърси снега от ботушите си.

Дали Бректън би насочил силите си срещу Акуеста? Бих ли могъл да стана новият император и да взема Модина за себе си само с една заповед?

Отговорът изникна почти толкова бързо, колкото се бе заформил и въпросът. Мисълта бе примамлива мечта, но нищо повече. Бректън никога нямаше да се съгласи. Колкото и да се бе перчил с лоялността му, всички действия на рицаря бяха пречупвани през някакъв неразгадаем код на честта.