Майкъл Съливан: Зимният фестивал

— Престани!

— Кажи ми! — изръмжа Салдур.

— Не, ще я нараните! — изтърси тя.

— Нея?

Осъзнавайки грешката си, Ариста прехапа устна.

— Значи е жена. Това значително намалява броя на вероятностите — Салдур си играеше с ключ, окачен на тънка верижка, която въртеше около пръста си. След няколко минути регентът приклекна и постави фенера на земята. — Трябва ми име, а ти ще ми го кажеш. Зная, че си мислиш , че можеш да отнесеш личността ѝ в гроба, но по-добре е да премислиш, независимо дали я пазиш в тайна от лоялност към нея или за да ми се противопоставиш. Може да ти се струва, че няколко седмици не е много време да си държиш езика зад зъбите, ала започнем ли веднъж, ще се молиш за бърза смърт.

Той отметна косата от лицето ѝ.

— Погледни това лице. Не ми вярваш, нали? Все още тъй наивна. Все още си изпълнено с оптимизъм дете. Водила си толкова разглезен живот като принцеса. Нима смяташ, че животът сред простолюдието в Ратибор или миенето на подове тук са те направили силна? Мислиш, че вече няма какво да губиш, че вече си ударила дъното?

Когато я погали по бузата, Ариста се сгърчи.

— По изражението ти виждам, че все още ти е останала гордост и усещане за благородство. Изобщо не осъзнаваш, колко ниско трябва да паднеш. Довери ми се, Ариста, мога да изтръгна смелостта ти и да пречупя духа ти. Не искаш да узнаеш… колко ниско мога да те завлека.

Нежно я погали по косата, сетне сграбчи кичур и силно наведе главата ѝ назад, принуждавайки я да го погледне. Погледът му изучаваше лицето ѝ.

— Все още си чиста, нали? Все още недокосната, заключена в своята кула по много начини. Подозирам, че нито Емъри, нито Хилфред са се осмелили да легнат с принцеса. Може би трябва да започна с това. Ще уведомя пазачите, че могат да… не, изрично ще им заповядам да те насилват. Това ще направи и двама ни изключително популярни. Те ще поемат допълнителни смени, за да могат да те оскверняват ден и нощ.

Салдур пусна косата ѝ, позволявайки на главата ѝ да се отпусне.

— След като ти се наситят и от гордостта ти не е останала и следа, ще пратя главния инквизитор. Убеден съм, че той ще прегърне възможността да пречисти злото от прословутата Вещица от Меленгар.

Регентът се приближи и заговори тихо, поверенчески.

— Инквизиторът е изключително изобретателен. Онова, което може да стори с вериги, кофа вода и нажежено желязо, си е чисто изкуство. Ще крещиш, докато изгубиш гласа си. Ще припадаш, за да се събудиш отново в кошмара.

Ариста се опита да се извърне, ала сбръчканите му ръце още веднъж я принудиха да срещне погледа му. Изражението му не беше доволно или маниакално. Салдур изглеждаше мрачен, почти тъжен.

— Ще изпиташ мъки, каквито дори не си и подозирала, че са възможни. Останалата ти храброст ще се стопи. Умът ще те изостави, свеждайки те до лигав къс раздрано месо. Вече дори и войниците няма да те искат.

Салдур се приведе към нея тъй близо, че тя почувства дъха му, страхувайки се да не я целуне.

— Ако след всичко това все още не си ми дала исканото, ще насоча вниманието си към любезното приютило те семейство — Баркърови бяха, нали? Ще ги арестувам и ще ги доведа тук. Бащата ще гледа как пазачите се наслаждават на жена му. Сетне тя на свой ред ще наблюдава как съпругът ѝ и децата биват разкъсани на четири. Представи си какво ще почувства жената, гледайки как най-малкият син, онзи, когото си спасила, умира. Ще обвини теб , Ариста. Бедната женица ще проклина името ти — и с право, защото твоето мълчание ще е разрушило живота ѝ.

Нежно потупа пламналата буза на принцесата.

— Не ме принуждавай да го правя. Кажи ми името на предателката. Тя е извършила измяна, но бедните Баркърови са невинни. Не са сторили нищо. Просто ми кажи името ѝ, за да предотвратиш всички тези ужаси.

Ариста се затрудняваше да мисли, бореше се да си поеме дъх, докато контролът ѝ се изплъзваше. Лицето ѝ трепереше от ударите му, гадеше ѝ се от металическия вкус на кръвта. Вината изваждаше пред нея образите на Хилфред и Емъри — и двамата умрели заради нея. Не можеше да прибави и Баркъровата кръв по ръцете си. Да ги накара да страдат за нейните собствени грешки.

— Ще ти кажа — рече накрая Ариста. — Но искам думата ти, че нищо няма да се случи на Баркърови.

Салдур изглеждаше състрадателен, почти можеше да види някогашното дядово лице. Не можеше да проумее как той бе в състояние да отправя такива низки заплахи, след което да си наложи подобно мило изражение.