Майкъл Съливан - Зимният фестивал

— Да, тези новини вече ги чухме — тихо рече Ейдриън.

— О, значи сте дошли за екзекуцията?

— В общи линии.

— Вече съм избрал места — похвали се Елбрайт. — Ще пратя Майнс предната нощ да ги запази.

— Защо пък аз? — попита Майнс.

— Бранд и аз ще трябва да мъкнем. Ти си твърде малък да помагаш, а Кайн е още болен, така че…

— Но ти имаш наметало. Ще е студено да стоя на едно място…

Момчетата заспориха, но Ройс видя, че Ейдриън е престанал да ги слуша. Очите на приятеля му шареха по портите на двореца и стените. Броеше пазачите.

Стаите в странноприемница „Бейли“ по нищо не се отличаваха от обичайните такива — малки и мрачни, със захабени дървени подове и множество миризми. Малка купчинка дърва бе струпана до пещта, ала никога не бе достатъчна за цяла нощ. Посетителите биваха принуждавани да си купят още на безбожни цени, ако искаха да нощуват на топличко. Ройс направи обичайните си обиколки, оглеждайки се за лица, които се появяват прекалено много пъти. Върна се в стаята уверен, че никой не е забелязал пристигането им — поне никой от значение.

— Осма стая. Бил е там почти седмица — каза Ройс.

— Седмица? Защо толкова рано?

— Ако ти прекарваше десет месеца годишно в манастир, нямаше ли да подраниш за Зимния фестивал?

Ейдриън грабна мечовете си и двамата поеха по коридора. Ройс отключи захабената врата с помощта на инструментите си и я отвори тихо. В другия край на стаята сияеха две свещи, осветили осеяна с чаши, чинии и бутилка вино маса. Мъж, облечен в кадифе и коприна, стоеше изправен пред стенно огледало, проверявайки панделката, пристегнала русите му коси, както и оправяйки си яката.

— Изглежда ни очаква — рече Ейдриън.

— Изглежда очаква някого — уточни Ройс.

— Ка… — сепнат, Албърт Уинслоу се извъртя. — Толкова ли не можете да почукате?

— Какво да кажа? — Ройс се метна на леглото. — Ние сме крадци и негодяи.

— Негодяи със сигурност — рече Албърт. — Обаче крадци? Кога за последно откраднахте нещо?

— Недоволство ли долавям?

— Аз съм виконт. Имам репутация, която трябва да пазя. Това от своя страна изисква определени доходи — пари, каквито не получавам, когато двамата бездействате.

Ейдриън се настани на масата.

— Не е недоволен. Открито ни гълчи.

— Затова ли си дошъл толкова рано? — попита Ройс. — Търсиш работа?

— Донякъде. Също така трябваше да се махна от абатството. Ставам за смях. Когато се свързах с лорд Дареф, той не спря да сипе шеги за виконта-монах. От друга страна, лейди Мей намира благочестивото ми уединение за привлекателно.

— И тя ли е тази, която… — Ейдриън завъртя пръст по посока на елегантната трапеза.

— Да. Тъкмо щях да я поканя. Ще трябва да отложа това, нали? — той премести поглед от единия на другия, сетне въздъхна.

— Съжалявам.

— Надявам се работата да излезе печеливша. Още не съм се издължил на шивача за този жакет — духвайки свещите, той се настани срещу Ейдриън.

— Как са нещата на север? — попита Ройс.

Албърт сви устни, мислейки.

— Предполагам знаете, че Медфорд падна? Имперските войски държат и почти всички провинциални замъци — с изключение на Дрондил Филдс.

Ройс се изправи.

— Не, не знаехме. Как е Гуен?

— Нямам представа. Бях тук, когато чух.

— Значи Олрик и Ариста са в Дрондил Филдс? — попита Ейдриън.

— Крал Олрик е там, но не мисля, че принцесата е била в Медфорд. Май още е в Ратибор. Обявили са я за кмет, поне така знам.

— Не — рече Ейдриън. — Оттам идваме. Ръководеше града след битката, но преди месеци е напуснала посред нощ. Никой не знае защо. Предполагам се е прибрала.

Албърт сви рамене.

— Възможно е, но аз нищо такова не съм чул. Вероятно е по-добре за нея, ако не го е сторила. Имперковците са обградили Дрондил Филдс. Нищо не може да влезе или излезе. Само въпрос на време е Олрик да се предаде.

— Ами абатството? Там империята появи ли се? — поинтересува се Ройс.

Албърт поклати глава.

— Не, доколкото знам. Но както казах, вече бях тук, когато империалистите са прекосили Галевир.

Ройс стана и започна да крачи из стаята.

— Нещо друго? — запита Ейдриън.

— Носят се слухове, че Тур Дел Фур бил завладян от гоблини. Но това е само слух.

— Не е — рече Ейдриън.

— О?

— Ние бяхме там. Всъщност ние сме отговорни.

— Звучи… интересно — каза Албърт.

Ройс спря.

— Да не подхващаме тази тема.

— Добре, та какво ви води в Акуеста? — попита Албърт. — Надали сте дошли да празнувате.