Майкъл Съливан - Зимният фестивал

По лицето на Амилия се стичаха сълзи.

— О, скъпа! Какво не е наред? Уентуърт! — викна тя, тъй като вече бяха наближили нейните покои. Гласът ѝ привлече вниманието на дузина слуги. — Дай ми кърпичката си и незабавно донеси чаша вода!

Херцогинята насочи Амилия да седне на едно канапе, сетне подсуши сълзите ѝ с изненадваща деликатност.

— Съжалявам — тихо каза Амилия. — Просто…

— Глупости! Аз съм тази, която трябва да се извини. Нямах си представа, че тези новини ще те разстроят — Женвиев говореше с майчински глас. Сетне, обръщайки глава към посоката, в която изчезна прислужникът, тя изрева: — Къде е водата?

— Добре съм, наистина — увери я Амилия. — Просто не бях виждала семейството си много отдавна и се страхувах…

Лейди Женвиев се усмихна и прегърна Амилия. Херцогинята зашепна в ухото ѝ:

— Мила, чух да казват, че отвсякъде при семейството ти отивали хора, които ги питали как точно си спасила императрицата. Те отвръщали, че не знаят нищо за това, но с пълна увереност можели да кажат, че си спасила тях.

Тези думи разтърсиха Амилия.

Лейди Женвиев сгъна кърпичката и отново изрева:

— Какво стана с водата?

Когато въпросната пристигна, херцогинята мушна хладната чаша в ръцете на Амилия. Тя отпи, докато едрата жена я галеше по косата.

— Ето, това е по-добре — измърка прасекинята.

— Благодаря.

— Няма за какво, скъпа. Вече в състояние ли си да узнаеш защо те доведох тук?

— Да, така мисля.

Намираха се в приемната на херцогинята, част от четиристайните покои, които Женвиев се бе заела да украси, превръщайки неприветливия каменен склеп в разкошен салон. Дебели вълнени драперии в червено и златно не оставяха и инч непокрита стена. Фасади придаваха широта и пищност на тесните прозорци. Изящно резбована полица украсяваше камината. Дебели меки килими покриваха пода. От старата мебелировка не бе останала и следа. Всичко бе ново. По-очарователно нещо Амилия не бе виждала досега.

Дузина прислужници, до един облечени в златно и алено, възобновиха предните си задължения. Но сред присъстващите в стаята един изпъкваше. Беше висок мъж, издокаран във великолепна премяна от сребърен и златен брокат. На главата си носеше ексцентрична, но елегантна шапка с огромно перо.

— Виконте — викна херцогинята, помахвайки му да се приближи. — Амилия, скъпа, позволи ми да ти представя виконт Албърт Уинслоу.

— Очарован съм — той свали шапка и я размаха в почтителен поклон.

— Албърт вероятно е най-големият експерт по организирането на грандиозни събития. Наех го да ръководи моя Летен фестивал. Резултатът беше удивителен. Казвам ти, този човек е гений.

— Твърде сте любезна, милейди — рече Уинслоу с топла усмивка.

— Още не мога да проумея как беше успял да напълниш рова с делфини. Ами знамената — не бях виждала нищо такова. Чиста магия!

— Удоволствие е да съм Ви зарадвал, милейди.

— Амилия, на всяка цена трябва да използваш Албърт. Не се притеснявай за разходите. Настоявам аз да платя.

— Глупости, прекрасни ми дами. Не би ми и минало през ума да приема пари за такова благородно мероприятие. Времето ми е на ваше разположение, ще сторя всичко по силите си от преданост към вас, както и към Нейно Високопреосвещенство, разбира се.

— Ето! — изгука лейди Женвиев. — Този мъж е истински рицар! На всяка цена прибегни до услугите му, скъпа.

Двамата се взираха в Амилия, докато тя не се принуди да кимне.

— За мен е неописуемо удоволствие да ви служа, милейди. Кога ще мога да се срещна с вашия персонал?

— А… — Амилия се поколеба. — Само двамата с Нимбус сме. Нимбус! Съжалявам, но бях тръгнала към него, когато… когато се срещнахме. Трябваше да подберем забавлението за пиршествата, а закъснявам ужасно.

— Тогава трябва да побързаш — рече лейди Женвиев. — Вземи и Албърт със себе си. Той може да започне оттам. Сега бягай. И не е нужно да ми благодариш, скъпа. Успехът ти ще бъде моята награда.

Амилия забеляза, че виконт Уинслоу не беше толкова формален в отсъствието на херцогинята. Той посрещаше топло всеки изпълнител, а неизбраните бяха отпращани почтително. Знаеше точно какво се изисква, така че под неговото ръководство прослушването протече бързо. Спряха се на двадесет номера, по един за всяко предсватбено пиршество, три за банкета в навечерието и пет за церемонията след сватбата. Виконтът дори подбра резерви за всеки случай.

Амилия му беше благодарна за оказаната помощ. Колкото и да бе свикнала да разчита на Нимбус, той нямаше опит с организирането на събития. Първоначално той изпълняваше службата на ментор на императрицата, но мина доста време, откакто бе преподавал протокол на Модина. От тези ѝ умения нямаше нужда, тъй като тя не напускаше стаята си. Така че Нимбус стана секретар на секретарката, дясна ръка на Амилия. Знаеше как се постигат нещата в кралския двор, докато Амилия си нямаше и понятие.