Майкъл Съливан - Зимният фестивал

През годините си на служба на рениддските благородници Нимбус бе усвоил финия език на манипулацията. Бе се опитал да обясни нюансите на това умение и на Амилия, ала тя се оказа лош ученик. Понякога я поправяше за сторените от нея глупости, като например поклон на камерхера, благодаренето на прислужник, оставането на крака, принудило и другите да стоят прави. Почти всеки неин успех в замъка се дължеше на Нимбус. Някой по-амбициозен човек би възнегодувал против това, но Нимбус винаги предлагаше съветите си любезно и учтиво.

Понякога, когато Амилия се уловеше да върши някаква глупост или когато почервенееше от срам, забелязваше Нимбус да разлива нещо отгоре си или да се спъва в килима. Веднъж дори се затъркаля по продължение на половин стълбище. Дълго време Амилия го смяташе за непохватен, но наскоро започна да подозира, че Нимбус може да е най-ловкият човек, когото някога е срещала.

Бе късно и Амилия крачеше бързо към стаята на императрицата. Отминали бяха дните, когато прекарваше всяка минута в компанията на Модина. Задълженията не ѝ оставяха време, но никога не се оттегляше, без да е посетила императрицата, нейната най-близка приятелка.

Свивайки покрай един ъгъл, тя се сблъска с някого.

— Извинете! — възкликна тя, чувствайки се глупаво за краченето си с наведена глава.

— О, не, милейди — отвърна мъжът. — Аз съм този, който трябва да се извини, че съм застанал като пън. Моля, простете ми.

Амилия не го познаваше, но тези дни в двореца имаше много нови лица. Той беше висок, отметнал назад широките си рамене. Гладко обръснат, стегнато подстриган. По облеклото и маниерите му личеше, че е благородник. Беше облечен добре, но за разлика от много гости за фестивала, одеждите изглеждаха носени.

— Просто съм малко объркан — додаде той, оглеждайки се.

— Загубили ли сте се? — запита тя.

Той кимна.

— В гората и през полето си зная пътя. Мога да определя къде се намирам по луната и звездите, но затворен сред каменни стени съм пълен имбецил.

— Всичко е наред. И аз се губех постоянно преди. Къде отивате?

— Бях отседнал в рицарското крило по молба на моя лорд, но излязох на разходка и не мога да открия обратния път.

— Значи сте войник.

— Да, простете ми. Глупостта ми е безкрайна — той отстъпи назад и се поклони. — Сър Бректън от Чадуик, син на лорд Белстрад, на вашите услуги, милейди.

— О! Вие сте сър Бректън?

Външният вид никога не бе впечатлявал Амилия, но Бректън беше съвършен. Точно каквото би очаквала един рицар да бъде: красив, изтънчен, силен — шеметен, както се бе изразила лейди Женвиев. За пръв път от идването си в двореца ѝ се прииска да беше красива.

— Наистина съм аз. Чували сте за мен, за добро или зло…?

— Добро, със сигурност. Ами че… — тя се улови и спря, усещайки как се изчервява.

Притеснение сгърчи челото му.

— Нима съм сторил нещо, с което да предизвикам неудобството Ви? Ужасно съжалявам, ако…

— Не, не, нищо такова. Просто се държах глупаво. Да си призная, до днес не бях чувала за вас, и тогава…

— Тогава?

— Не ми е удобно — призна тя, чувствайки се още по-объркана от вниманието му.

Изражението на рицаря стана сериозно.

— Милейди, ако някой е опетнил честта ми — или ви е навредил чрез употребата на името ми…

— О, не. Нищо подобно. Просто херцогинята на Рочел каза…

— Да?

Амилия потръпна.

— Каза, че трябвало да ви помоля да носите моя знак в турнира.

— Разбирам — Бректън изглеждаше облекчен. — Съжалявам за разочарованието, което се налага да ви нанеса, но аз не…

— Зная. Зная — прекъсна го тя, предпочитайки да не чуе думите. — Аз самата бих ѝ казала това, ако ми се бе отворила подобна възможност — тази жена е истинска вихрушка. Самата мисъл, някой рицар — който и да е — да носи моя знак, е абсурдна.

Сър Бректън изглеждаше объркан.

— И защо?

— Погледнете ме! — тя отстъпи крачка назад, за да може той да я види по-ясно. — Не съм красива, а както и двамата знаем, не съм и изящна. Не съм благородница, баща ми изработва карети. Не смятам, че някоя хрътка би седнала до мен на трапезата, камо ли знаменит рицар като вас.

Веждите на Бректън се повдигнаха рязко.

— Изработва карети? Вие нея ли сте? Лейди Амилия от Тарин дол?

— Да, съжалявам — тя постави ръка на челото си и подбели очи. — Виждате ли, мога да се похваля с обноските на муле. Да, аз съм Амилия.

Един дълъг миг Бректън я изучаваше мълчаливо. Сетне рече:

— Вие сте слугинята, която спасила императрицата?