Майкъл Съливан - Зимният фестивал

Уиндското абатство се намираше на ден път, ако ставаше дума за лятото; и ден и половина, ако се пътуваше зиме. Ройс си нямаше представа колко време ще му отнеме да стигне дотам пеш и през снега. А без съответното снаряжение, бе твърде вероятно изобщо и да не стигне. Почти всички негови принадлежности бяха останали в дисагите, включително одеялото, храната и водата. Дори нямаше как да запали огън. Благоразумният избор би бил пътят. Вървенето щеше да е по-лесно, съществуваше и вероятността да срещне други пътници. Но пак си оставаше по-дългият маршрут. Затова се спря на прекия път през гората. Надяваше се, че Гуен е удържала на обещанието си и е отишла в манастира, ала имаше само един начин това да се провери. Нуждата му да я види бе станала отчайваща.

С падането на нощта звездите засияха ярко над блесналата белота. Борейки се със скритите под снега дънери и камънаци, Ройс спря при вида на пресни стъпки. Заслуша се, но чу само воя на вятъра сред заснежените дървета.

Ловко подскочи на отчасти паднало дърво и отърча нагоре по него, издигайки се на няколко фута над земята. Огледа следите. Бяха не по-дълбоки от неговите, твърде плитки за някой с броня, макар и най-леката.

Кой ли е тръгнал пеш из гората сега?

Стъпките отиваха в неговата посока, а и Ройс искаше да държи притежателя им пред себе си, затова пое напред. Следването на вече прокарания път беше по-лесно и крадецът бе благодарен за това облекчение.

Когато достигна върха на един хълм, стъпките свиваха надясно, очевидно поемайки обратно.

— Съжалявам, че тръгваш — промърмори Ройс. Дъхът му оформи облаче.

Слизайки по склона си припомни мястото от пътуването, което преди три години бяха предприели заедно с Ейдриън и принц Олрик. Тогава, както и сега, откриването на път бе затруднено, трябваше да се бори, за да продължи надолу. Снегът правеше от това истинско предизвикателство, а когато стигна долу, там го чакаха дълбоки преспи. Не бе изминал и сто фута, когато отново попадна на следите. Пак ги последва, приветствайки улеснението.

Прекосил долината, спря на ръба на другия склон. Стъпките свиваха надясно. Този път Ройс спря. Леко вляво можеше да види лесен маршрут. Л-образната клисура, разчистена и загладена от водите, бе примамлива. Канеше се да поеме по този път, но забеляза в кората на изправения пред него смърч издълбана стрелка, сочеща надясно. Стъпките, които бе следвал, бяха обсипани с парченца дърво.

— Значи искаш да продължа да те следвам — прошепна си Ройс. — Това е само малко по-притеснително от факта, че изобщо знаеш за следването ми.

Огледа се. Никого не видя. Единственото движение бе нежното полягане на снежинките. Покоят бе едновременно зловещ и мирен, сякаш гората го чакаше да реши.

Краката му бяха омекнали, крайниците вдървени. Никога не бе харесвал поканите, но предположи, че следването на стъпките още веднъж щеше да го отведе по по-лесния път. Няколкостотин фута по-късно по протежението им забеляза чифт топли ръкавици да висят от клона на едно дърво. Ройс ги нахлузи и установи, че са още топли.

— Добре, това вече е зловещо — рече на глас Ройс. Повишавайки тон, додаде: — Бих желал и мех с вода, гореща пържола с лук, малко пресен хляб и масло.

Навсякъде около него царуваше спокойствието на снега сред мрачните дървета. Ройс сви рамене и продължи напред. Следите свиваха наляво, но по това време от стръмното нанагорнище бе останал само лек наклон. Крадецът очакваше вечеря да го чака на върха на хълма, ала там нямаше нищо. В далечината имаше светлина, стъпките водеха право към нея.

Ройс прехвърли през ума си вероятностите, но не стигна до някакво конкретно заключение. Нямаше начин имперски войници да го превеждат през гората, а се намираше твърде далеч от Уиндърмиър, за да са монаси. Десетки легенди нашепваха за феи и призраци, обитаващи горите на западен Меленгар, ала никоя не споменаваше за обитатели, оставящи дири и топли ръкавици с един пръст.

Както и да прехвърляше вариантите, не можеше да отбележи предстоящ капан. И все пак стисна дръжката на Алвърстоун, отправяйки се напред. С намаляването на разстоянието видя, че светлината идва от къщурка, построена високо в короната на едър дъб. Под къщицата имаше гъста вечнозелена ограда, зад която тъмен кон пристъпваше из снега.

— Ехо? — викна Ройс.

— Качвай се — долетя глас. — Ако не си прекалено уморен.

— Кой си ти?

— Приятел. Стар приятел — или по-скоро, ти си мой такъв.