Майкъл Съливан - Зимният фестивал

— Как ти е името… приятелю? — Ройс се взря във входа на къщата.

— Рин.

— Може да ти се стори странно, но аз имам малко приятели, а сред тях няма никой на име Рин.

— Не съм ти казвал името си преди. Сега ще се качиш ли да хапнеш нещо или просто ще откраднеш коня ми? Аз лично те съветвам да сториш първото.

Ройс погледна към животното, сетне грабна висящото въже с възли и се покатери. Достигайки пода на къщата, надникна вътре. Мястото бе по-голямо от очакваното, беше топло и миришеше на варено месо. Навсякъде имаше клони, всеки от които изстърган гладко като парапет. По клоните висяха котлета и шалове, а няколко слоя одеяла и черги покриваха дървения под.

Разположена в стол от клони, стройна фигура пушеше лула.

— Заповядай, мистър Ройс — усмихнато рече Рин.

Носеше грубовато съшити дрехи, направени от сурови кожи. На главата си имаше шапка, която приличаше повече на чувал. Тя бе скрила ушите му, но очите и специфичните скули издаваха елфическия му произход.

В другата страна на помещението жена и малко момче режеха гъби и ги поставяха в очукана съдина, овесена над малко огнище, изградено от речни камъни. Те също бяха мир — мелез между човек и елф. И двамата не продумаха, но го поглеждаха от време на време, добавяйки зеленчуци в котлето.

— Знаеш името ми? — запита Ройс.

— Разбира се. Не е име, което ще забравя лесно. Моля те, заповядай. Моят дом е и твой.

— Откъде ме познаваш? — Ройс издърпа и краката си, затваряйки вратата.

— Три есени по-рано, точно след убийството на Амрат, ти беше в „Сребърната кана“.

Ройс се замисли. Шапката!

— Те бяха болни — Рин посочи с глава към семейството си. — Трескави, и двамата. Бяхме свършили храната, аз дадох последните си пари за малко стар хляб и ряпа от мистър Хал. Знаех, че няма да е достатъчно, но нищо друго не ми оставаше да сторя.

— Ти беше елфът, когото обвиниха в кражба. Свалиха ти шапката.

Рин кимна. Изпусна дим от лулата си и рече:

— Ти и твоят другар организирахте група, която да спаси принца на Меленгар. Помоли ме да се присъединя. Обеща ми честна делба.

Ройс сви рамене:

— Нуждаехме се от всеки, желаещ да помогне.

— Не ти повярвах. Кой от вида ми би го сторил? Никой никога не е давал полагащото му се на елф, но бях отчаян. Накрая Дрейк отказа да ми плати, точно както очаквах. Но ти удържа на думата си и го принуди да ми даде моя дял — и кон . Заплаши да ги избиеш, ако не го сторят — усмихна се леко. — Дрейк ми даде жребеца с всички такъми. Смятам, че е искал да се отърве от мен. Напуснах, преди да са си променили решението. Бях се отдалечил на мили разстояние, когато имах възможност да погледна в дисагите. Плодове, ядки, месо, сирене, пинта уиски, мях сайдер — всичко това само по себе си би било истинско съкровище. Но намерих още одеяла, дрехи, брадва, кремък и желязо, нож — и кесия . В нея имаше златни тененти — двадесет и два.

— Златни тененти? Получил си коня на барон Трумбул?

Рин кимна.

— Имаше повече от достатъчно да купя лекарства, а с коня се върнах навреме. Молех се да ми се отдаде възможност да ти благодаря, преди да съм умрял — и ето че днес я получих. Видях те в града, но там нищо не можех да сторя. Толкова се радвам, че те убедих да ни посетиш.

— Ръкавиците бяха отлична добавка.

— Моля те, разполагай се. Бъди наш гост за вечеря.

Ройс окачи наметалото си заедно с шала на един клон и остави ботушите да се сгреят край огъня. Четиримата се нахраниха почти мълчаливо.

След като бе взела празната купа на Ройс, съпругата на Рин за пръв път заговори:

— Изглеждате уморен, господин Ройс. Да ви приготвя ли легло за през нощта?

— Не, съжалявам. Не мога да остана — каза Ройс, изправяйки се.

Приятно беше отново да усеща краката си.

— Бързаш ли? — попита Рин.

— Може да се каже.

— В такъв случай вземи коня ми, Хивенлин.

Само час по-рано Ройс би откраднал всеки попаднал му кон, така че сега с изненада се чу да казва:

— Не. Не, благодаря.

— Настоявам. Нарекох го Хивенлин в твоя чест. Означава неочакван дар на елфически. Трябва да го вземеш. Познава всяка горска пътека и ще те отведе безопасно до нужното ти място.

Рин кимна към момчето, което ловко се измъкна през вратата.

— Ти се нуждаеш от коня — рече Ройс.

— Не съм тръгнал из гората посред нощ без багаж. Много години съм живял без кон. Сега ти се нуждаеш повече от мен. Или можеш честно да заявиш, че не ти трябва?

— Добре, ще го взема назаем . Поел съм към Уиндското абатство. Ще ги уведомя, че животното е твое. Можеш да си го вземеш оттам — Ройс се облече и се спусна по въжето. Долу го чакаше синът на Рин, приготвил коня.