Майкъл Съливан - Персепликуис

— Ейдриън? Не, той не е мое съкровище, нито ти.

Тя спря да реши косата ѝ и Ариста усети Модина да я целува по главата.

— Няма дума, с която да ви опиша, освен може би… чудотворци.

Пътят пресичаше средата на селото. Постройки от дърво, камък и плет и кал обграждаха друма, започвайки от малкия дървен мост и свършвайки непосредствено пред склона, върху който се издигаше господарското имение. Разнебитена сбирщина колиби и дюкяни, хвърлящи дълги сенки. Отвъд тях Ейдриън можеше да види хората в полето, обработващи най-близките до селото ниви. В долината, в близост до реката, полята почти се бяха изчистили от сняг. Вилани с вълнени гугли разпръсваха тор от големи колички. Големи гребла се издигаха и падаха сред гаснещата светлина. В селото от няколко постройки се издигаше дим, но нито една от тях не бе ковачницата.

Конете им оповестиха приближаването с гръмко трополене по моста. Две кучета надигнаха глави, знакът на обущаря им помаха с проскърцване, а по-надолу по пътя вратата на конюшнята приветливо потропна. Нейде пробляха агнета, надавайки пресекливия си плач от невидени кошари.

Ейдриън и Ройс водеха процесията. След тях яздеха трима елфи — новите сенки на Ройс. Сега той бе техният крал. И предвид случилото се с Новрон и неговия предшественик, бяха неотклонни за защитата му.

Смяната в поведението на елфите бе драматична. В момента, в който Ройс се бе изправил на крака, те всички коленичиха. Презрителните погледи бяха незабавно заменени с почит. Ако се преструваха, Ейдриън трябваше да им признае, че до един бяха отлични актьори. Може би се дължеше на виждането Ройс да се връща от смъртта — или на рога, но дори елфическите лордове изглеждаха по-отдадени.

Ройс нямаше нищо против новите си закрилници. Почти не повдигна темата и яздеше, все едно те изобщо не бяха там. Ейдриън предположи, че партньорът му просто ги търпи — засега. Всички, особено Ройс, бяха прекалено изтощени, за да мислят, а Ейдриън имаше само една мисъл — да открие заслон преди смрачаване. С тази мисъл се отправи на юг, следвайки малкия приток на Бернум, който той познаваше просто като южната рекичка, отвела ги в родния му Хинтиндар.

Пред конюшнята седеше мъж, заточващ нож на плуг, който ги забеляза. Имаше остра черна брада и оцапано сипаничаво лице. Бе облечен в традиционната за вилан гугла и туника до коленете. Шокирано се взря в тях за няколко секунди, сетне издаде някакъв звук, който наподобяваше цвърчене. Изтича до камбаната, окачена на стълб в средата на улицата, и я удари пет пъти, след което се стрелна към имението.

— Чудак — отбеляза Ейдриън, спирайки коня си при кладенеца, след което даде знак на всички да спрат.

— Май го изплаши — рече Ройс.

Ейдриън хвърли поглед назад към елфите, застанали в идеална редица на огромните си бели коне, облечени в златна броня. Средният от тях държеше десетфутов прът, от който се вееше дълъг златно-син флаг.

— Да, сигурно от мен се е стреснал.

Двамата продължиха да гледат търчащия мъж. Сега вече изглеждаше не по-голям от палец, но Ейдриън все още можеше да види как краката му нанасят удари по земята.

— Познаваш ли го? — попита Ройс.

Ейдриън поклати глава.

— За какво е камбаната?

— Спешни случаи, пожари, тревога — такива неща.

— Предполагам не е видял пожар.

— Тук ли ще спрем? — попита Майрън. Двамата с Моувин седяха на конете си точно зад елфите, непосредствено преди колата. — Дамите питат.

— Може. Възнамерявах да идем до имението и да се представим, но… смятам, че за това вече са се погрижили.

Слезе, позволявайки на коня си да се напие с вода. Останалите също слязоха, включително Ариста и Модина — императрицата все още бе увила раменете си в одеяло. Оставиха момичетата да спят в колата.

Ейдриън тъкмо се канеше да потропа на вратата на пекарната, когато тълпа започна да изпълва селото, следвайки кравешкия път откъм нивите. Бяха вдигнали гребла над главите си и изскочиха на улицата, спирайки в мига, щом ги видяха. Ейдриън разпозна повечето от лицата: Осгар надзирателят, шивачът Харбърт, Алгър дърводелецът, коларят Уилфред.

— Ади! — викна Армигил. Старата пивоварка си проби път. Широките ѝ бедра разблъскаха тълпата. — Как… К’во дириш тука, хлапе? И кой си довел със себе си?

— Аз… — едва можа да отговори той, преди тя да продължи.

— Не си прави труда да разправяш. Трябва да се махнете. Взимай си хората и марш!

— Трябва да поработиш над обноските си, мила — рече ѝ боецът. — Миналия път ме удряш, а сега…