Майкъл Съливан - Персепликуис

Клепачите на Ройс потръпнаха.

— Сега! — викна Ейдриън към Ариста, сякаш имаше нужда. Тя вече напяваше. Напевът постепенно утихна и принцесата се умълча. Подскочи рязко. Ейдриън я хвана. Държеше ръцете и на двама им, молейки се на Марибор. Всеки мускул по снагата на Ариста бе напрегнат, главата ѝ се мяташе, сякаш удряна. Внезапно тя се разтърси и задиша на пресекулки. Те станаха все по-редки, докато накрая тя спря да диша.

Всички около тях също затаиха дъх.

— Ройс! — изкрещя Ейдриън. — Тя е твоя дъщеря, ако умреш, тя ще остане сираче също като теб! Ще я изоставиш ли, както родителите ти са го сторили? Ройс!

Двете тела потръпнаха едновременно и си поеха рязко дъх. Ариста, плувнала в пот, отпусна глава върху Ейдриън. Ройс дишаше тежко, бавно отваряйки очи. Не каза нищо, но погледът му се спря върху момиченцето.

Задното колело на колата попадна в поредната дупка и подскочи така, че Ариста се събуди. Отдръпна одеялото и присви очи към небето. Слънцето бе ниско на хоризонта, а движението на колата караше гористия хълм отдясно да изглежда сякаш се отдалечава. Вратът и гърбът ѝ бяха схванати, все още се чувстваше изцедена. Осъзна, че напук на неравностите по пътя бе спала цял ден. Стомахът я болеше от глад. Сред зъбите ѝ сякаш имаше пясък, а лявата ръка бе изтръпнала. На капрата стояха Магнус и Дигън. Ейдриън ѝ бе постлал колкото се може по-удобно ложе, употребявайки всичките им одеяла на мястото на изразходваните припаси.

Модина и момичетата също бяха в колата. Али и Мърси спяха между нея и императрицата. Бяха се свили на дребни клъбца, притиснали колене към гърдите си. Модина седеше наметната с одеяло и оглеждаше пейзажа. Плъзгачите бяха заменени с колела, въртящи се върху кален път, разсякъл две снежни полета, из които тук-таме надничаха треви. Гледката им я накара да се замисли. Обърса лице с одеялото, сетне извади четката си и се зае с трудоемкия процес да изчисти косата си.

Дръпна, изръмжа и въздъхна. Модина погледна към нея с въпросително изражение и Ариста красноречиво остави четката да виси в косата ѝ.

Модина се усмихна и пролази до нея.

— Обърни се — рече тя и като взе четката, започна да я реши. — Ама че плъше свърталище.

— Внимавай някой да не те ухапе — отвърна принцесата. — Знаеш ли къде сме?

— Нямам представа. Не съм голяма пътешественица.

— Това не прилича на пътя към Акуеста.

— Не — рече Модина, заела се с особено жестоко сплитане. — Твърде е късно за такова дълго пътуване днес. Нито ти, нито Ройс или Ейдриън бяхте в състояние да го понесете. В крайна сметка имахте тежък ден.

— Но хората в…

Модина я потупа по рамото.

— Всичко е наред. Изпратих Мъртън с инструкции за Нимбус и Амилия, а Ройс изпрати и елфите с него — е, повечето от тях. Някои настояха да останат с новия си крал. В Акуеста не е останало нищо. Градът бе разрушен. Наредих останалите дюкяни да бъдат поделени между оцелелите. Хора ще бъдат изпратени в Колнора, Ратибор, Килнар и Вернес, но разделени в равни групи, така че никой от градовете да не бъде претъпкан.

Ариста се изсмя и поклати глава, с което затрудни работата на Модина.

— Сигурна ли си, че си същата Тракия Ууд, която срещнах някога?

— Не, предполагам не съм — отвърна Модина. — Тракия бе великолепно девойче, наивно, звездооко, кипящо от живот. Дълго време я смятах за мъртва, но сега мисля — не, сега зная — че частица от нея все още е жива. Ала вече съм Модина.

— Е, която и да си, ти си удивителна. Наистина си императрица, достойна да управлява човечеството.

Модина снижи глас и ѝ каза:

— Ще ти разкрия една тайна — изобщо не съм аз. Е, понякога ми идва някоя и друга добра идея — и в този случай обикновено се изненадвам — но истинският гений в сянка е Нимбус. Амилия заслужава всички богатства на империята за назначаването му. Той е истинско чудо — тих, непретенциозен, но невероятно брилянтен. Ако възнамеряваше, щеше да ме замени в миг. Уверена съм, че би могъл да спретне великолепен преврат, но той не се интересува от властта. Не се занимавам с политика дълго, но дори и аз мога да видя, че толкова талантлив човек, същевременно лишен от алчност, е нещо изключително рядко. Знаеш ли, че още спи в старата си стаичка? Или поне спеше, преди замъкът да бъде разрушен. Имперският канцлер живееше в малка каменна килия. Той, Амилия и Бректън са моите съкровища. Не зная как щях да оцелея без тях.

— Не забравяй Ейдриън — напомни ѝ Ариста.