Майкъл Съливан - Персепликуис

Тя отвори очи.

— Не мога да му помогна — рече на другите. — Ейдриън! Побързай! Той умира!

При звука на гласа ѝ Ирауондона се усмихна.

— Дори не е нужно да се бия, за да победя. По-бърз съм от теб. Мога да те отбягвам, докато той умре. Тогава Моуиндули ще стане крал. Но бъди уверен, че след това ще те убия. Ти ще бъдеш първият. Тогава ще убия жената ти, сетне онази императрица, след което ще изтрия всеки мъж, жена и дете от лицето на Елан.

Ейдриън кимна.

— Можеш. И когато синът ти и внукът ти те попитат за този ден, ти ще им разкажеш как в битката, която решила всичко, ти не си сторил нищо. Избрал си да бягаш, докато времето изтече, защото те е било страх да не бъдеш убит от човек в честен бой — проведен по волята на твоя бог. Тогава ще знаят, че видът ви е получил превъзходството си чрез страхливост, че човечеството ви е превъзхождало.

Ирауондона го изгледа злобно.

— Хайде, признай. Страх те е от мен — Ейдриън повиши глас. — Страх те е от мен, а аз съм просто човек. Дори не съм благородник или рицар. Знаеш ли какво съм? Крадец. И двамата с Ройс сме такива — Ейдриън посочи надолу по хълма. — Не сме нищо повече от двойка крадци. Баща ми беше ковач, работеше в едно мизерно селце недалеч оттук — Ейдриън се засмя. — Сирак и ковашки син — двама човешки крадци, ужасяващи елфическите лордове. Жалка история.

— От никой човек не ме е страх.

— Докажи го. Не го чакай да умре. Не бъди страхливец. Нападни ме.

Ирауондона не помръдна.

— Така си и знаех — рече Ейдриън и се обърна с гръб към него.

Нямаше звук. Ейдриън знаеше, че няма да има. Годините с Ройс го бяха научили на това. Лицата на зрителите му подсказаха, че Ирауондона се е раздвижил.

Ейдриън вече бе променил захвата си върху дръжката на големия меч. Пръстите му я обхващаха по начина, на който баща му го бе научил. Вече не се намираше на върха на Амбертън, стоеше в Хинтиндар зад ковачницата, слушайки бащините напътствия.

— Не поглеждай! — нареди Данбъри, пристягайки превръзката.

— Довери се на инстинктите си. Не отгатвай, знай какво прави. Вярвай. Действай!

Ейдриън замахна надясно. Огромният меч на Джериш Грелад улови утринното слънце в острието си и засия за един миг.

— Това е повече от сражение, Ади — каза Данбъри. — Това е каквото си. Каквото ще бъдеш — каквото трябва да бъдеш. Довери му се.

Коленете на Ейдриън удариха снега, разпръсквайки прах снежни кристали. Вече виждаше сянката, мракът на Ирауондона, който падаше отгоре му в гръб. Чувствайки тежестта на меча, той започна падащото извъртане.

Бе удар насляпо.

— Не е нужно да виждаш противника си, за да го убиеш — обясни баща му. — Просто трябва да знаеш къде ще бъде. Това е ключът към всичко. А ако знаеш, за какво са ти очи? Каква полза от зрението? Довери се на наученото и ще го удариш.

Ейдриън продължи движението, издигайки се на коляно, извъртайки рамо, докато хвърляше цялата си тежест в удара. Не погледна. Не се нуждаеше да поглежда. Знаеше. Знаеше точно къде се намира Ирауондона и къде щеше да се намира.

Чу как метал целува метал, когато елфът се опита да отрази удара. Но силата на големия меч и тежестта, подкрепила удара, бяха прекалено много за париране. Металът запя, но оръжието на Ирауондона изхвърча почти без съпротива. Тялото му оказа дори още по-малко съпротивление и Ейдриън завърши замаха, сякаш се упражняваше сам зад ковачницата. Единствената разлика бе бликналата кръв.

Сините факли засияха с ослепителна бяла светлина, сетне угаснаха с гръмко пращене.

— Ир а уондон — рече жрецът на Феррол, сетне, поглеждайки към Ейдриън, добави — Свършено е.

— Не! — изкрещя Моуиндули, вдигайки ръце. Канеше се да заговори, но когато се закашля, кръв блъвна върху робата му. Телохранителите започнаха да изтеглят оръжие, но изчезнаха с пропукване.

Моуиндули се строполи по лице. Зад гърба му стоеше монсеньор Мъртън, хванал окървавения Алвърстоун с две ръце.

Елфите не помръднаха. Стояха мълчаливо със сериозни лица и сведени очи. Никой не погледна към Ирауондона или Моуиндули. Всички се взираха надолу по хълма към Ройс.

— Ейдриън! — изпищя Ариста.

Той си проправи път край елфите, край Модина, момичетата и момчетата, за да намери принцесата коленичила до Ройс. Земята бе подгизнала от кръв, очите на приятеля му бяха затворени.

— Помогнете му! — каза ѝ боецът.

— Не мога! Опитах — проплака тя с ужасени очи.

— Но аз спечелих — рече той, поглеждайки към Майрън. — Закрилата вече я няма, нали?