Майкъл Съливан - Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга

— Е, как мина снощи? — запита Емералд, докато сядаше на коляното на Ейдриън и му наливаше пенлива халба от вареното в кръчмата пиво. Нейното истинско име бе Фалина Броктън, но всички работещи в таверната, или в съседния публичен дом, носеха прозвища от гледище на безопасността. Емералд, оживено и бодро сираче, бе главна сервитьорка в „Розата и бодилът“ и една от двете жени, допускани в Тъмната стая по време на среща.

— Студено — каза той, обгръщайки я през кръста. — Както и пътуването насам, така че определено се нуждая от сгряване — придърпа я към себе си и започна да я целува по врата, потъвайки в море чернокоси вълни.

— Платиха ни, нали? — запита Мейсън.

Ковачът бе започнал да си приготвя неспирно натрупваща се чиния почти в мига, в който седна. Той бе синът на някогашен превъзходен медфордски металоработник, но бе загубил бащината работилница заради комарджийски навици, комбинирани с лош късмет. Принуден да напусне улица Занаятчийска, попадна в Долния квартал, където изковаваше подкови и пирони, докарвайки си достатъчно за ковачницата, алкохола и храната. За Ройс и Ейдриън той имаше следните предимства: евтин, местен, мълчалив.

— И още как. Аленда Ланаклин ни плати пълните петнадесет златни тенента — каза Ройс.

— Добър улов — заяви Уинслоу, пляскайки щастливо с ръце.

— А стрелите ми как са? Закрепват ли се за тухлите? — запита Мейсън.

— Закрепваха се отлично — обяви Ройс. — Изваждането беше проблемът.

— Освобождаването се е прецакало? — Мейсън бе загрижен. — Но аз си мислех… е, не съм флетчър. Да бяхте отишли при такъв. Аз съм ковач. Работя със стомана, не с дърво. Трионът с фини зъби — работеше, нали? Ей това е ковашко изделие, в името на Мар! Но не и стрелите и определено не такива като тези, дет’ искахте. Не, сър. Рекох аз да потърсите майстор на стрели и тъй трябваше.

— Спокойно, Мейсън — рече Ейдриън, изплувайки от буйната коса на Емералд. — Закрепването е по-важното от двете и то работеше.

— Естествено. Върховете са метални и аз си разбирам от метала. Просто съм разочарован, че освобождаването на въжето не е проработило. Как го свалихте? Не сте го оставили там, нали?

— Не можехме. Стражите щяха да го забележат при следващата обиколка — обяви Ройс.

— Тогава как го свалихте?

— Аз лично бих желал да разбера как сте свършили цялата работа — рече Уинслоу. По подобие на Ройс, той се бе облегнал назад с вдигнати крака и халба в ръка. — Никога не ми казвате подробности.

Виконт Албърт Уинслоу принадлежеше към дълга линия безимотни благородници. Преди години един от предците му бе изгубил семейното владение. Беше останала само титлата: достатъчно, за да се отворят недостъпните за простолюдието и търговците врати и малко по-добре от обикновеното баронство. Когато Ройс и Ейдриън го бяха срещнали за първи път, той все още живееше в една колнорска плевня. Двойката инвестира известна сума в карета и одежди; и той умело започна да изпълнява деликатната дейност на посредник с благородниците. Благодарение на периодично отпускана от двамата сума, той посещаваше всеки бал, празненство и церемония, претърсвайки политическия пейзаж за бизнес възможности.

— Твърде си забележим, Албърт — обясни Ейдриън. — Не можем да си позволим нашият любим аристократ да бъде завлечен в някоя тъмница, където да ти отрежат клепачите или да ти вадят ноктите, докато им разкриеш плановете ни.

— Но ако ме измъчват и аз не зная плана, как ще се спася?

— Убеден съм, че ще ти повярват след четвъртия пирон — каза Ройс с лукава усмивка.

Албърт сви лице и отпи друга голяма глътка от бирата си.

— Но вече може да ми кажете, нали? Как преодоляхте желязната врата? Като се срещах с Белънтайн, останах с впечатлението, че и джудже с пълен комплект инструменти не може да я отвори. Тя дори няма ключалка за разбиване или мандало за повдигане.

— Е, твоята информация ни беше от полза — каза Ройс. — Затова я избегнахме изцяло.

Виконтът изглеждаше объркан. Понечи да заговори, но вместо това си отряза парче говеждо.

Ройс отпи от виното си и Ейдриън заговори:

— Покатерихме се по източната кула, или по-скоро Ройс го стори и сетне ми спусна въже. Не беше толкова висока, но беше най-близо до тази, която ни интересуваше. Използвахме стрелите на Мейсън, за да свържем двете кули и сетне пропълзяхме по въжето.

— Но в кулата няма прозорци — Албърт протестира.

— Кой говори за прозорци? — намеси се Ройс. — Стрелите се закрепиха в покрива на по-високата кула.