Майкъл Съливан - Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга

— Казвам се Ейдриън, ако сте забравили — каза той и гарнира представянето със съответстващ поклон. — А коя е прекрасната дама с вас?

— Това е Емили, моята прислужница.

— Прислужница? — Ейдриън се направи на изненадан. — С нейната изтънченост бих я взел за дукеса.

Емили наведе глава и за първи път от началото на пътуването, Аленда я видя да се усмихва.

— Дано не сме ви накарали да ни чакате прекалено дълго. Виконтът ми каза, че заедно с Мейсън са ви правили компания?

— Да, така е.

— Господин Грамън разказа ли ви тъжната история как майка му била прегазена от безчувствена кралска карета?

— Да, стори го. И трябва да кажа…

Ейдриън вдигна ръце в шеговита защита.

— Майката на Мейсън си е жива и здрава. Живее на улица Занаятчийска в дом, значително по-добър от коптора, където се подвизава той. Никога не е готвила в „Розата и бодилът“. Той разказва тази история на всеки благородник, за да го накара да мине в защита и изпита вина. Имате извиненията ми.

— Благодаря ти. Той бе доста груб и коментарите му бяха повече от леко обезпокоителни, но сега… — Аленда спря. — Имате ли… искам да кажа, дали… Успяхте ли да ги вземете?

Ейдриън се усмихна топло, сетне, обръщайки се, се провикна през рамо към конюшнята.

— Ройс?

— Ако знаеше как се връзва правилен възел, нямаше да се забавя толкова — рече глас от вътрешността. След миг другата половина от двойката се появи и присъедини към тях.

Аленда извика спомена за него с по-голяма лекота, защото той бе по-обезпокоителният от двамата. Беше по-дребен от Ейдриън и притежаваше елегантни черти, тъмна коса и тъмни очи. Бе облечен в слоеве черно: с туника до коленете и дълга наметка, диплеща се около него като сянка. Не се виждаше нито едно оръжие. Въпреки по-дребната фигура и видимо невъоръженото състояние, Аленда изпитваше страх от него. Студените му очи, безизразното лице и лаконичните обноски излъчваха топлината на хищник.

От туниката си Ройс измъкна куп писма, обвити със синя панделка. Подавайки им ги, рече:

— Не бе лесно да ги докопаме преди Белънтайн да свари да ги покаже на баща ви. Надпреварата: мина на косъм, но в крайна сметка успешно. Изгорете ги, за да предотвратите подобни случки.

Тя се взираше в пакета и се усмихваше облекчено.

— Не мога да повярвам! Не зная как сте го направили, нито как да ви се отблагодаря.

— Плащане би било достатъчно — отвърна Ройс.

— О, да, разбира се — тя подаде снопчето на Емили, развърза кесията от кръста си и я подаде на крадеца. Той бързо провери съдържанието, затвори я и я подхвърли на Ейдриън, който я мушна в жителката си, докато се отправяше към конюшнята.

— И внимавайте. С Гаунт играете опасна игра — каза Ройс.

— Чел си писмата ми? — запита тя изплашено.

— Не. Страхувам се, че не платихте достатъчно за това.

— Тогава как зна…

— Подочухме баща ви й Арчибалд Белънтайн. Маркизът привидно не повярва на графските обвинения, но аз съм убеден в обратното. Писма или не, баща ви вече ще ви наблюдава внимателно. Освен това маркизът е добър човек. Предполагам е толкова облекчен от невъзможността на Белънтайн да представи уличаващи доказателства, че вашата афера няма да го тревожи особено. Все пак, както казах, по-добре внимавайте занапред.

— Как такива като теб биха могли да знаят каквото и да било за баща ми?

— Съжалявам. Вашият баща ли казах? Имах предвид другия маркиз, онзи със способната на благодарност дъщеря.

Аленда се почувства сякаш Ройс я е зашлевил.

— Отново ли се сприятеляваш, Ройс? — запита Ейдриън, докато извеждаше два коня. — Извинете приятеля ми. Отгледан е от вълци.

— Това са бащините ми коне!

Ейдриън кимна:

— Оставихме каретата зад къпинака при моста. Впрочем, май съм поразтегнал един от жакетите на баща ви. Оставих го — заедно с останалите му неща — в багажника.

— Носил си татковите дрехи?

— Нали ви казах — отвърна Ройс. — На косъм беше.

Наричаха я „тъмна“ заради натурата на провежданата в нея работа, но малката задна стаичка в „Розата и бодилът“ бе всичко друго, освен мрачна. Разположени по стените и на масата свещи, заедно с приличен огън, излъчваха топла, приятелска светлина. Редица медни съдове, мемориал за дните, когато Тъмната стая бе по съвместителство и кухненски килер, висяха от оголена дървена греда. Имаше място само за една маса и няколко стола, но това бе повече от достатъчно.

Вратата се отвори и малка група се вля вътре. Ройс си наля чаша вино, седна край огъня, свали си ботушите и запревива пръсти пред огнището. Ейдриън, виконт Албърт Уинслоу, Мейсън Грамън и красива млада жена предпочетоха столовете около дискусионната маса. Гуен, стопанката на кръчмата, винаги устройваше пиршество, когато се завърнеха от мисия и тази нощ не правеше изключение. В сегашното меню намираха място кана пиво, печено говеждо, самун прясно изпечен сладък хляб, варени картофи, покрито с кърпа буренце бяло сирене, моркови, лук и големи кисели краставички от буркана, обикновено скрит зад бара. За Ройс и Ейдриън тя не правеше икономии, затова присъстваше и черната бутилка вино Монтмърси, внасяно чак от Вандън. Гуен винаги имаше запаси под ръка, защото то бе любимо на Ройс. Всичко изглеждаше много изкусително, но Ейдриън не прояви интерес към благините и насочи вниманието си към жената.