Майкъл Съливан - Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга

— Що за правила биха били приемливи и за офицерите на една провинция, и за престъпниците? — скептично запита Аленда.

— О, ще се изненадате колко много компромиси трябва да се правят, за да се запази едно кралство гладко функциониращо. Съществува обаче още един тип престъпник — този на свободна практика или, да си го кажем направо, наемен крадец. Тези мошеници биват наемани за специална цел, като например задигане на нещо от друг благородник. Кодове на честта, или страх от излагане — намигна — принуждават някои благородници и богати търговци да прибягнат до услугите на подобен професионалист.

— Значи биха откраднали всичко за всеки? — запита Аленда. — Тези, които сте наели за мен, имам предвид.

— Не, не за всеки — само за онези, които са готови да заплатят съответстващите на работата тененти.

— Тогава няма значение дали клиентът е престъпник или крал? — намеси се Емили.

Мейсън изръмжа:

— Престъпник, крал, каква е разликата?

Той се усмихна за първи път от началото на срещата; широката му усмивка разкри липсващи зъби.

Отвратена, Аленда насочи вниманието си обратно към Уинслоу. Той гледаше по посока на вратата, мъчейки се да види над главите на посетителите.

— Извинете ме, дами — каза, изправяйки се рязко. — Имам нужда от ново питие, а персоналът изглежда пренатоварен. Ще наглеждаш ли дамите, Мейсън?

— Да не съм ти бавачка, педераст шантав! — провикна се подир виконта Мейсън, докато онзи ставаше от масата и изчезна в тълпата.

— Ня… Няма да позволя такова отношение към Нейно Благородие — храбро заяви Емили на ковача. — Тя не е дете, а знатна дама. А ти си помни мястото.

Изражението на Мейсън помръкна.

— Това е моето място. Живея пет проклети врати по-надолу. Тейко ми помогна в построяването на тази зала. Брат ми работеше тук като готвач. Майка ми също готвеше на това място, докато не я прегази една от вашите благороднически каляски. Това е моето място. Вие сте тези, които не си знаят мястото! — Мейсън стовари юмрук върху масата, карайки свещта и дамите да подскочат.

Аленда придърпа Емили. В какво се забърках? Започваше да си мисли, че Емили бе права. Изобщо не трябваше да се доверява на ненадеждния Уинслоу. Тя наистина не знаеше нищо за него, освен че посещаваше Есенното празненство в Акуеста като гост на лорд Дареф. Особено тя би трябвало да е разбрала досега, че не всички благородници са благородни.

Седяха в мълчание, докато Уинслоу се върна без питие.

— Дами, ако обичате да ме последвате? — покани ги с жест виконтът.

— Какво има? — тревожно запита Аленда.

— Просто ме последвайте, моля.

Аленда и Емили напуснаха масата и тръгнаха по петите на Уинслоу — през мъглата на дима от лула и препятствията в лицето на танцьори, кучета и пияници — до задната врата. Гледката зад бара правеше всичко изтърпяно досега да изглежда възвишено. Попаднаха на пасаж, който бе почти неразличим под мръсотията. Боклук се валяше навсякъде, а изхвърляните от прозорците екскременти се смесваха с калта в откритите канавки. Служещи за мостове дъски пресичаха смрадливата река, принуждавайки дамите да придърпват рокли над коленете, докато се провираха напред.

Колосален плъх притича от купчина дърва, за да се присъедини към други двама в отпадъчния улей.

— Защо сме на улицата? — Емили прошепна с треперещ глас.

— Не знам — Аленда отговори, отчаяно опитвайки се да овладее собствения си страх. — Май беше права, Еми. Не трябваше да се захващам с тези хора. Не ме интересува какво казва виконтът. Хора като нас просто не трябва да имат работа с хора като тях .

Виконтът ги преведе през дървена ограда и покрай две бараки до нещо като бледно копие на обор. Малко повече от колиба с четири отделения, всяко запълнено със сено и кофа вода.

— Така се радвам да ви видя отново, Ваше Благородие — мъжът отпред се обърна към нея.

Аленда можеше да каже само, че това беше по-едрият от двамата, но не си спомняше името му. Беше ги видяла само за кратко на уредената от виконта среща, провела се на самотен път в нощ, по-мрачна от тази. Сега, с растящата луна и смъкнатата му качулка, тя можеше да види лицето му. Висок, с недодялани черти и дрехи, но не жесток или заплашителен на вид. Бръчици, чийто източник можеше да бъде и смях, придърпваха краищата на очите му. Аленда си помисли, че поведението му е удивително бодро, дори приятелско. Не можа да не забележи, че е красив; реакция, която не очакваше по адрес на срещнат на подобно място. Бе облечен в зацапани кожени дрехи и добре въоръжен. На лявата си страна носеше къс меч с неукрасена дръжка. Отдясно носеше подобен меч, по-дълъг. На гърба му си почиваше огромно острие, дълго почти колкото него самия.