Майкъл Съливан - Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга

Докато Виктор отваряше писмата, Арчибалд го гледаше замислено. Маркизът бе прав: наистина се интересуваше от земята, която щеше да получи като зестра. И все пак Аленда бе привлекателна; така че мисълта да я вкара насила в леглото си не бе никак досадна.

— Арчибалд, това шега ли е? — запита Виктор.

Измъквайки се от мислите си, Арчибалд остави питието си.

— Какво имаш предвид?

— Тези свитъци са празни.

— Какво? Сляп ли си? Те… — Арчибалд спря, когато видя празните листове в ръката на маркиза. Сграбчи няколко и ги разтвори, само за да открие още празни пергаменти. — Невъзможно!

— Може да са написани с невидимо мастило? — подсмихна се Виктор.

— Не… не разбирам… Това дори не са същите пергаменти! — провери сейфа отново, но той бе празен. Объркването му прерасна в паника и той рязко отвори вратата, нетърпеливо викайки Брус. Офицерът нахлу с приготвен меч. — Какво се е случило с писмата, които държах в сейфа си? — викна му Арчибалд.

— Не… Не зная, милорд — отвърна Брус. Прибра оръжието си и застана мирно.

— Как така не знаеш? Напускал ли си поста си тази вечер?

— Не, сър, разбира се, че не.

— Някой — който и да е — влизал ли е в кабинета ми по време на отсъствието ми?

— Не, милорд, това е невъзможно. Вие имате единствения ключ.

— Тогава къде, в името на Марибор, са тези писма? Лично ги оставих там. Четях ги, когато маркизът пристигна. Нямаше ме само за няколко минути. Как е възможно да изчезнат така?

Арчибалд пришпори ума си. Бе ги държал в ръце преди мигове. Бе ги заключил в сейфа си. В този факт беше убеден.

Къде са се дянали?

Виктор изпразни чашата си и се изправи.

— Ако не възразяваш, Арчи, ще тръгвам. Загубих ужасно много време.

— Виктор, почакай. Не тръгвай. Писмата са истински. Уверявам те, че ги имам!

— Разбира се, Арчи. Следващия път, когато решиш да ме изнудваш, по-добре приготви по-добър блъф — той прекоси стаята, мина през вратата и изчезна надолу по стълбите.

— По-добре помисли над казаното от мен, Виктор — викна подире му Арчибалд. — Ще открия тези писма! Ще го сторя! Ще ги занеса в Акуеста! Ще ги представя пред двореца!

— Какво ще заповядате, милорд? — запита Брус.

— Почакай, глупако. Трябва да помисля — Арчибалд прекара треперещите си пръсти през косата и започна да крачи из стаята. Разгледа отново писмата. Наистина бяха различен тип пергамент от онези, които толкова пъти бе чел преди.

Въпреки увереността, че е прибрал писмата в сейфа, започна да дърпа чекмеджетата и да рови из обсипалите бюрото листове. Наля си ново питие и прекоси стаята. Откъсна вратичката на камината, разрови пепелта с ръжена в търсене на следи от прясно изгаряне. Объркан, Арчибалд хвърли празните писма в огъня. Изпразни чашата на един дъх и се строполи в един от столовете.

— Бяха точно тук — каза Арчибалд, озадачен. Бавно в ума му започна да се оформя отговор. — Брус, писмата трябва да са откраднати. Крадецът не би могъл да е отишъл далеч. Искам да претърсите целия замък. Запечатайте всеки изход. Никого не пускайте да излезе. Прислуга, стражи — никой да не напуска. Претърсете всички!

— Да, милорд — отговори Брус и сетне спря. — А да спра ли и маркиза, милорд?

— Не, тъпако, та той не разполага с писмата.

Арчибалд се втренчи в огъня, слушайки заглъхващите стъпки на Брус, докато последният тичаше надолу по стълбите. Остана в компанията на пращящите пламъци и стотиците неразрешени въпроси. Напрягаше мозъка си, но не можеше да разбере как крадецът е успял.

— Ваше Благородие? — боязливият глас на прислужника го измъкна от мислите. Арчибалд прониза с поглед подалата се през вратата глава, което я накара да си поеме допълнителен дъх, преди да продължи. — Милорд, не искам да ви безпокоя, но изглежда в двора има проблем, който налага вашето внимание.

— Какъв проблем? — Арчибалд изръмжа.

— Не бях запознат с конкретните детайли, милорд, но е свързано с маркиза, сър. Бях изпратен да поискам присъствието ви… да попитам за почитаемото ви присъствие.

Арчибалд се спусна по стълбите, чудейки се дали старецът не се е строполил мъртъв на прага. Което не би било чак толкова ужасно. В двора намери маркиза — жив, но изпаднал в ярост.

— Ето те и теб, Белънтайн! Какво си направил с каретата ми?

— Какво?

Брус се приближи до Арчибалд и го отведе настрани:

— Ваше Благородие — прошепна в ухото му, — изглежда каретата и конете на маркиза са изчезнали, сър.

Арчибалд вдигна пръст по посока на маркиза и повишавайки глас, каза: