Дерек Ланди - Мрачни дни

Крачейки, погледът й се плъзгаше по лавици, издълбани в каменните стени, видя маса, издялана от цял каменен блок. В някои части от пещерата пламъкът в ръката й не й трябваше — в камъка бяха изсечени прозорци, разположени така, че да поемат оптимално слънцето и да го насочват надълбоко в мрака. Пещерата свърши с гладка стена, препречваща коридора. Валкирия се обърна, за да се върне, но в този миг видя още една кост да се валя в мръсотията на пода, а до костта — каменни стъпала, които водеха някъде нагоре. Момичето пое по тях.

Стигна в стая с три грамадни прозореца, през които струеше слънчева светлина. Валкирия угаси пламъка в дланта си. Изкачи последното стъпало и застина. Насред стаята лежеше скелет. Дрехите му бяха на парцали, но още личеше, че са били ушити така, че да създават илюзия, че с тях е облечено живо тяло с плът и кръв, а не голи кости. Отдалеч се виждаше, че скелетът няма крака — крачолите на панталоните му бяха празни. Дясната му ръка също липсваше. Скелетът лежеше по гръб, оголеният му гръден кош беше покрит с прах и мръсотия. Не помръдваше.

Една ледена ръка стисна сърцето на Валкирия. Тя изхлипа, после опита да изрече името му, но не успя. Първата й стъпка беше несигурна, защото краката й се бяха подкосили. Тръгна към скелета бавно, съвсем бавно, докато застана над него в средата на стаята.

— Ехо? — прошепна. Скелетът продължаваше да си лежи съвършено неподвижно. — Аз съм. Дойдох да те спася. Чуваш ли ме? Намерих те.

Нямаше дори повей, който да раздвижи парцаливите дрехи.

Валкирия коленичи до скелета.

— Моля те, кажи нещо. Моля те. Толкова ми липсваше, толкова се измъчих, докато те намеря. Моля те.

Тя посегна да го докосне и в този миг Скълдъгъри Плезънт извъртя рязко глава към нея и кресна:

— Бау!

Валкирия изписка и падна назад, а Скълдъгъри се разсмя истерично, сякаш това беше най-смешното нещо, което е виждал през живота си. Още се смееше, когато момичето се изправи на крака и се вторачи в него, а от погледа й започна да се смее още по-неконтролируемо. От смеха костите му затракаха, Скълдъгъри се надигна тромаво и се подпря на единствения си останал лакът.

— Олеле, божичко — рече. — Забавлявам се като изкарвам акъла на собствените си халюцинации. Това надали е добре, от психологическа гледна точка, искам да кажа.

— Аз не съм халюцинация.

Той вдигна глава към нея.

— Разбира се, че си халюцинация, мила моя, но ако бях на твое място, това изобщо нямаше да ме притеснява. Да си халюцинация е състояние на ума, както винаги съм казвал.

— Скълдъгъри, аз съм съвсем истинска.

— А така, това да се чува!

— Не, наистина съм истинска и дойдох да те отведа у дома.

— Много си странна. Халюцинациите ми преимуществено пеят и танцуват.

— Аз съм. Валкирия.

— Ще се изненадаш, ако ти кажа какъв огромен брой от халюцинациите ми твърдят същото. Случайно да носиш със себе си някоя въображаема шахматна дъска? От известно време ми се е доиграло шах, но тъй като ти си само аспект на собственото ми съзнание, едва ли ще бъдеш достоен противник.

— Как да ти докажа, че съм истинска?

Това го накара да замълчи.

— Интересно. Не мога да те накарам да ми кажеш нещо, което само двамата с теб знаем, защото ако аз знам нещо, то и моята халюцинация ще го знае. Но ако разширим теоретично този подход, би могла да ми кажеш нещо, което само ти знаеш и това би ми доказало, че не си само безтелесен плод на съзнанието ми.

— Ами… Какво да ти кажа? Най-мрачната ми и дълбоко скрита тайна? Най-ранният ми спомен? Най-големият ми страх?

— Какво яде тази сутрин на закуска например?

— Меден корнфлейкс.

— Ето ти на, добро начало.

— Значи вече вярваш, че съм истинска?

— Не, естествено. Може да лъжеш за корнфлейкса.

— Намерих черепа ти, онзи, който гоблините са ти откраднали. Флетчър го използва за котва и отвори портала, а аз влязох и те намерих, за да те отведа обратно в нашето измерение.

— Черепа ми?

— В думите ми има смисъл, нали? Възможно е да съм истинска?

— Ами… Много е възможно даже.

— Мислил ли си за този вариант? Мислил ли си, че истинският ти череп може да бъде използван за котва?

— Не съм мислил, но може би пропускът ми се дължи на факта, че бях прекадено зает да издържам на изтезанията и на досадата от липсата на адекватни събеседници за нормален разговор.

— Значи, ако това е нещо, за което ти не си мислил, как е възможно аз да съм мислила за него, ако съм само плод на въображението ти?