Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Не! — твърдо каза той. — Нека калимпортци мислят, каквото си щат!

После широко отвори вратата и пристъпи напред. Утринното слънце нахлу вътре и огря лавандуловите му очи.

— Нека светът мисли, каквото си ще! — каза и щастливият му поглед обходи лицата на четиримата му приятели. — Стига ми това, че вие ме познавате.

„Морски дух“ с мъка си проправяше път на север покрай Саблен бряг. Зимните ветрове виеха край кораба и вкочаняваха пръстите на моряците, ала капитан Дюдермонт и благодарният екипаж твърдо бяха решили бързо и сигурно да отведат четиримата приятели до Града на бездънните води.

Всички, които се намираха в пристанището по това време, с изумление гледаха как безстрашният кораб се промушва между ледоразбивачите и грамадните ледени късове, за да хвърли котва. Извиквайки на помощ всичките умения, които бе придобил през дългите години, прекарани в плаване, капитан Дюдермонт успя да акостира успешно.

През двата месеца, прекарани в открито море, четиримата приятели бяха възстановили почти напълно не само здравето, но и доброто си настроение. Въпреки тежкия път, всички бяха добре, дори раните на Кати-Бри скоро щяха да заздравеят напълно.

Но ако пътят до Града на бездънните води беше труден, то прекосяването на замръзналите земи, които ги деляха от Дългата седловина, бе още по-изнурително. Зимата бе към своя край, ала все още не бе отслабила ледената си прегръдка. Четиримата приятели обаче не можеха да си позволят да изчакат топенето на снеговете и като се сбогуваха с капитан Дюдермонт и храбрите мъже от „Морски дух“, те се увиха в дебелите си наметки, нахлузиха високи ботуши и поеха на североизток по търговския път към Дългата седловина.

Люти снежни бури и свирепи вълци се опитваха да ги спрат. Потънал под дълбокия сняг, пътят се бе изгубил напълно, превръщайки всичко наоколо в безкрайна бяла равнина, в която единствено очите на един Мрачен елф можеха да открият правилната посока и то само благодарение на звездите и слънцето.

Някак си, въпреки всички трудности, четиримата успяха и една сутрин влязоха в Дългата седловина, изнурени, ала нетърпеливи да си възвърнат Митрал Хол. Бруеноровите родственици от Долината на мразовития вятър вече бяха там, както и петстотин от бойците на Уолфгар. Не бяха минали и две седмици от завръщането на четиримата приятели, когато генерал Дагнабит от Адбарската цитадела пристигна с осемхилядна джуджешка войска.

Съставяха се бойни планове. Дризт и Бруенор по цели дни сравняваха спомените си за онова, което бяха видели в мините и подземния град, за да начертаят карта на Залите и да преценят числеността на врага, срещу когото щяха да се изправят.

Когато зимата вече отстъпваше под мощния напор на пролетта, само няколко дни, преди войските да потеглят към планините, в Дългата седловина най-неочаквано пристигнаха още подкрепления — цели отряди стрелци от Несме и Града на сребърната луна. Отначало Бруенор не искаше да приеме воините на Несме, заради начина, по който неколцината конници се бяха отнесли към него и приятелите му край Тролови блата, а също така и защото не бе сигурен доколко желанието им за съюзничество се дължи на надеждата за по-нататъшно приятелство и доколко — на мисълта за ползата, която можеха да извлекат, ако Мините в планините отново бъдат отворени.

И този път, както обикновено, приятелите на Бруенор го убедиха да постъпи разумно. Когато в Мините отново закипеше работа, на джуджетата щеше да им се наложи да търгуват предимно с Несме, най-близкия град до Митрал Хол, и един мъдър водач би се възползвал от възможността да сложи край, тук и сега, на всяко лошо чувство, останало от миналото.

Численото им превъзходство бе смазващо, решителността — несравнима, а предводителите им — превъзходни. Водени от Бруенор и Дагнабит, джуджета, закалени в многобройни битки и свирепи варвари от Долината помитаха всички дуергари, които срещнеха по пътя си. Кати-Бри със своя лък, стрелците от Несме и Сребърния град, както и неколцината харпъловци, които бяха дошли с тях, следваха основната част от войската, разчиствайки страничните проходи от сивата сган.

Дризт, Уолфгар и Гуенивар, както толкова пъти в миналото, ловуваха отделно, като ту избързваха пред останалите, ту слизаха на долните нива, вземайки своята дан, откъдето и да минеха.

Превзеха горното ниво само за три дни. Подземния град — за две седмици. Когато пролетта най-сетне окончателно прогони зимата и се настани в северните земи, едва месец след като войските тръгнаха от Дългата седловина, чуковете на рода Боен чук отново огласиха древните зали.